— Не мога да го сторя, докато в тялото ми съжителстват два духа — рече Фазъл. — Отгоре на туй атеистичният дух на Неджип постепенно ме завладява. Отдавна смятам, че другарите ни, занимаващи се с политика, постъпват неправилно, сега пък изпитвам желание заедно с ислямистите да сторя нещо против военния преврат. Съзнавам обаче, че го върша само, за да ме забележи Кадифе. Не мисля за нищо друго, освен за Кадифе и това ме плаши. Ама не защото не я познавам. А защото вярвам единствено в любовта и щастието, досущ като атеистите.
Докато Фазъл ридаеше, Ка се колебаеше дали да не го предупреди да не споделя с никого за любовта си към Кадифе и че трябва да се страхува от Тъмносиния. Но се сети, че щом Фазъл знае за връзката между него и Ипек, значи знае и за връзката на Тъмносиния с Кадифе. А ако знае, не би трябвало, заради политическата субординация, да се влюбва в Кадифе.
— Проблемът е там, че сме бедни и незначителни — изрече Фазъл със странно настървение. — В човешката история няма място за нашия жалък живот. Накрая ние, които живеем в тоя жалък град, ще умрем, ще изчезнем. И никой не ще си спомня за нас, никой не ще се поинтересува от нас. Ще си останем незначителни индивиди, които, заради покривалото на жените, се хващат гуша за гуша, които се тровят със собствените си дребнави и глупави спорове. Всички ще ни забравят. Живеем като глупаци и напускаме този свят без да оставим никаква следа — виждайки всичко това, с гняв осъзнавам, че освен любовта в живота няма нищо друго. Ето защо чувството, което изпитвам към Кадифе, тоест истината, че ще намеря утеха в тоя свят единствено в нейните прегръдки, ми причинява още по-голямо страдание и тя непрекъснато е пред очите ми.
— Да, тези ти размисли са съвсем подходящи за един атеист — безжалостно отсъди Ка.
Фазъл отново се разрида. Ка нито си спомни, нито си записа в бележника какво си казаха подир туй. На телевизионния екран на фона на изкуствен смях група малки американчета правеха смешки пред камерата — претърколиха се от столовете си, спраскаха аквариумите, пльоснаха се във водата и застъпвайки краищата на дрехите си, се захлупиха по очи на пода. Забравили всичко, Фазъл и Ка, заедно с присъстващите в чайната дълго се смяха на американските хлапета.
Когато в чайната влезе Захиде, Ка и Фазъл гледаха по телевизията как в гората загадъчно напредва камион. Без да обърне никакво внимание на Фазъл, тя извади жълт плик и го подаде на Ка. Той го отвори и прочете бележката. Беше от Ипек, Кадифе и Ипек искаха да се срещнат с Ка след двайсет минути, в осемнайсет часа, в сладкарница „Йени хаят“. Захиде бе узнала от Саффет, че Ка се намира в „Талихли кардешлер“. Щом тя си тръгна, Фазъл каза:
— Племенникът на Захиде е от нашия клас. Страхотен любител на хазарта е. Не пропуска боевете с петли и кучешките борби с облози.
Ка му върна личната карта, която бе взел от полицая.
— Чакат ме за обяд в хотела — рече Ка и се надигна.
— Ще се видиш ли с Кадифе? — попита с безнадежден глас Фазъл. Засрами се от израза на отегчение и загриженост върху лицето на Ка. — Иска ми се да се самоубия. — Докато Ка излизаше от чайната, той подвикна подир него: — Ако я видиш, кажи й, че открие ли си главата, ще се самоубия. Ще го направя обаче не защото ще си открие главата, а защото ще ми достави удоволствие да се самоубия заради нея.
Имаше още време до срещата му в сладкарницата и затова Ка кривна по страничните улици. Докато крачеше по „Канал“, видя чайната, в която сутринта написа стихотворението „Улици от сънищата“, влезе вътре, ала сега не желаеше в ума му да идва ново стихотворение, желаеше да се измъкне през задната врата на задимената полупразна чайна. Прекоси покрития със сняг двор, прескочи изникналата пред него в тъмното ниска ограда, изкачи три стъпала, после се спусна в приземието, съпровождан от лая на същото вързано на синджир куче.
Лампата тук излъчваше бледа светлина. Ка усети миризмата на въглища, на сън и ракия. Край казана на бучащото парно зърна няколко силуета. Изобщо не се изненада, като видя служителя от МИТ с орловия нос, туберкулозната грузинка и мъжът й да пият ракия сред кашоните. И те не изглеждаха изненадани от появата на Ка. Забеляза червена, елегантна шапка върху главата на жената. Тя почерпи Ка с варени яйца и хляб, а мъжът й понечи да сипе на Ка в една чаша ракия. Докато Ка белеше с нокти черупката на яйцето, служителят от МИТ с орловия нос каза, че това жилище-казан е най-топлото място в Карс и е като Рая.
Заглавието на стихотворението, което в последвалата тишина Ка написа безпрепятствено и без да му избяга нито една дума, бе „Раят“. Беше го настанил най-отгоре върху оста ВЪОБРАЖЕНИЕ, далече от ЦЕНТЪРА на снежинката, но смисълът не беше, че Раят е въображаемо бъдеще; смисълът беше, че за Ка Раят бе място, където можеш да съхраниш живи спомените, които си представяш. След време, когато се сети за това стихотворение, Ка изброи един по един някои спомени: летните ваканции от детството, как понякога бягал от училище, как заедно със сестра си лягали в кревата на родителите си, някои от неговите детски рисунки, запознанството си с момиче на едно училищно парти и последвалата целувка.