Пред очите му оживяха отново някои от простреляните през последните години от куршумите на политическите ислямисти писатели: и макар че в душата му се промъкваше предизвикваща сълзите обич, Ка приемаше за наивност и позитивистичния патос на оня стар ваиз, станал впоследствие атеист, който се опита да покаже „непоследователностите“ в Корана (бяха го простреляли в тила), и гнева на главния редактор, саркастично сравнил в своята колонка забрадените момичета и загърнатите в чаршафи жени с „хлебарки“ (една сутрин го бяха помлели заедно с шофьора му), и решителността на писателя колумнист, посочил връзката между ислямистките движения в Турция и Иран (щом завъртял ключа на колата си, той заедно с нея излетял във въздуха). Гневеше се не толкова на истанбулската и западната преса, непроявяващи никакъв интерес към живота на тия пламенни писатели или журналисти, застреляни с подобни мотиви по улиците на далечни провинциални градчета, колкото на принадлежността си към една култура, способна за нула време напълно да забрави загиналите писатели, и с огромна изненада установяваше колко умно е да се оттеглиш встрани и да бъдеш щастлив.
Когато стигна до редакцията на „Серхат шехир“ на булевард „Фаикбей“, зърна през прочистеното от леда местенце на витрината окачения отвътре утрешен брой на вестника. Изчете отново, посветения на него материал и влезе в редакцията. По-големият от двамата работливи синове на Сердар бей връзваше с найлонови върви част от отпечатания тираж. За да му обърнат внимание, Ка сне шапката си и забръска с нея снега от раменете си.
— Татко го няма! — извика по-малкият син, изскочил отвътре с парцала, с който почистваше печатарската машина. — Да желаете чай?
— Кой написа материала за мен в утрешния брой?
— Има материал за вас ли? — попита малкият син, повдигайки вежди.
— Има, да — дружелюбно и усмихнато отвърна големият син, който имаше същите плътни устни като на брат си. — Татко написа всички материали.
— Ако сутринта разпространите тоя вестник — рече Ка, замисляйки се за миг, — на мен ми се пише много лошо.
— Защо? — попита големият син. Имаше мека кожа и големи, нереално невинни очи, които гледаха с особена вътрешна простота.
Ка проумя, че ако съвсем приятелски и по детски простодушно зададе своите въпроси, би измъкнал от тях нужната му информация. От добре охранените младежи разбра, че вестникът засега е бил купен от Мухтар бей, от изпратеното от Общинската централа на Отечествената партия момче и от пенсионираната учителка по литература Нурие ханъм, която се отбивала всяка вечер, че вчерашните и днешните пакети с вестници ще бъдат, щом се отворят пътищата, натоварени на автобуси, та да отпътуват за Анкара и Истанбул, че останалият тираж ще бъде разпространен в Карс на заранта от две хлапета, че ако баща им реши, до сутринта ще отпечатат наново вестника, че баща им излязъл преди малко и нямало да се връща за вечеря. Ка им каза, че не му се пие чай, взе един вестник и излезе в студената, убийствена карска нощ.
Безгрижното и невинно поведение на момчетата малко поуспокои Ка. Вървейки под бавно спускащите се снежинки, той се запита дали не е попресилил страховете си и се почувства виновен. Ала с друга част от ума си съзнаваше, че немалко злочести писатели принудително се простиха със света, задето гордо и смело се намесваха в усложнени ситуации — гърдите и мозъците на едни бяха натъпкани с куршуми, други пък с надежда отваряха пристигналия по пощата пълен с взрив пакет, вземайки го за кутия с локум, изпратена от почитатели. Поетът Нуреттин например, поклонник на Запада, който не се интересуваше от наболелите проблеми, преди години бе написал псевдонаучна, по-скоро глупава статия на тема „религията и изкуството“, един вестник, поддръжник на политическия ислям бе преиначил, публикувайки я, нейния смисъл и бе отбелязал, че той „хули религията ни!“. Тогава, за да не изглежда страхливец, той настървено бе защитил старите си идеи, но подкрепящата военните секуларистка преса успя да превърне — пламенния му кемализъм, с помощта на доста хиперболи, които му се понравиха, в кариера на героизма и една сутрин при взривяването на бомбата, мушната в найлонова торба и завързана за предните колела на колата му, той бе разкъсан на парчета, а показното погребално шествие се проточи след празен ковчег. От кратките и безчувствени съобщения из последните страници на турските вестници, прелиствани във франкфуртската библиотека, Ка научаваше за завладените от предизвикателството на този тип кураж, за завладените от безпокойството „да не кажат, че съм страхливец“, от мечтата „дано привлека вниманието на света като Салман Рушди“ стари журналисти левичари, доктори материалисти и претенциозни религиозни анализатори от провинциални градчета, срещу които не се ползваха дори пистолети, камо ли прецизно изработена бомба както в големите градове — гневни млади ислямисти душаха с голи ръце своите жертви или ги пробождаха с ножове на някоя тъмна улица. Докато се опитваше да измисли опровержението, стига, разбира се, да му дадат възможност да отвърне на нападките в „Серхат шехир“, опровержение, чрез, което да спаси и кожата си, и честта си („атеист съм, ала не обругавам Пророка“ или „не съм вярващ, ала не проявявам неуважение към религията“), зад гърба си дочу хрущящи в снега стъпки, приближаваха, той трепна и се обърна; беше началникът на автобусната компания, когото вчера по същото време срещна в текето на шейх Саадеттин ефенди. Ка си помисли — ето, този мъж е свидетел, че не съм атеист, — но начаса се засрами.