Килията на Тъмносиния се намираше тъкмо до тия исторически конюшни. Военният камион остави Ка под огъналите се от тежестта на снега клонаци на стара върба пред стара, очарователна каменна постройка. Вътре двама представителни мъже (Ка правилно предположи, че са служители на МИТ) прикрепиха с бинтове „Газо“ към гърдите на Ка записващо устройство, което през 90-те години вече изглеждаше допотопно, и му показаха как да го включи. От една страна се държаха тъй, сякаш изпитваха съжаление, че арестуваният се намира тук долу и, видите ли, се стремят да му помогнат, от друга страна обаче с доста нешеговит тон уведомиха Ка, че се налага признанията за организираните и извършените от Тъмносиния престъпления да бъдат записани на лента. Ка дори не си и помисли, че тия мъже не знаят действителната причина за неговото присъствие тук.
На долния етаж, към който се спускаше студеното каменно стълбище на малката, използвана за щаб от руската царска кавалерия сграда, имаше обширна килия без прозорци, в която затваряха дисциплинарно провинените. Използвана по време на Републиката като склад, а през 50-те години квалифицирана като образец на противоатомно убежище, тази килия се стори на Ка далеч по-чиста и по-спокойна, отколкото си я представяше. Макар че помещението бе добре отоплено от електронагревателния уред от „Арчелик“, дарен някога с надежда за добро лично благоденствие на военните от Мухтар, главния търговец в областта, Тъмносиния се бе завил с чисто войнишко одеяло — лежеше на кревата и четеше книга. Щом видя Ка, се надигна, нахлузи обувките си без връзки, стисна му съвсем официално и все пак усмихнато ръката, и с решителността на човек, готов да води делови разговор, му посочи поставената в ъгъла масичка с пластмасово покритие. Седнаха на двата стола от двете страни на масичката. Забелязвайки препълнения с фасове поцинкован пепелник, Ка измъкна от джоба си пакета „Марлборо“ и го подаде на Тъмносиния; каза му, че никак не изглежда зле. Тъмносиния обясни, че не са го измъчвали, сетне с клечка кибрит първо запали цигарата на Ка, а сетне и своята.
— За кого шпионирате този път, ефенди? — попита го с мила усмивка.
— Зарязах шпионската дейност, сега се занимавам с посредничество.
— Това е още по-лошо. За пари шпионинът дава каква ли не, често пъти ненужна, информация. А посредникът, като неутрална страна, съвсем глупашки си пъха носа в нещата. Каква ти е ползата?
— Да се измъкна жив и здрав от гадния град Карс.
— Днеска единствено Сунай би могъл да се довери на един атеист, пристигнал от Запада, за да шпионира.
И за Ка стана съвсем очевидно, че Тъмносиния е прегледал последния брой на „Серхат шехир“. Усмихвайки се под мустак, Тъмносиния успя да предизвика ненавистта на Ка. Как е възможно тоя активист ислямист, който заедно с досиетата за две негови престъпления е в ръцете на възмутената от жестокостта му турска държава, да изглежда тъй ведър и спокоен? Едва сега Ка си даде сметка защо Кадифе е тъй влюбена в него. Тъмносиния изглеждаше по-привлекателен от всякога.
— И какво цели твоята посредническа мисия?
— Да бъдеш пуснат на свобода — отвърна Ка, съобщавайки му кротко и лаконично предложението на Сунай. Нищо не спомена обаче за възможността Кадифе да бъде с перука, като си открие главата, нито за филмовите трикове по време на телевизионното предаване на живо. Дордето обясняваше сериозността на ситуацията и амбицията на притисналите Сунай неотстъпчиви люде още при първа възможност да обесят Тъмносиния, Ка изпита задоволство, ала като малоумно копие на Сунай се усети виновен и затова допълни, че всичко ще се нормализира, щом снегът се стопи и отворят пътищата. По-късно щеше да се запита дали пък не го каза, само за да се хареса на служителите на МИТ.