— Съвсем ясно е, че малоумието на Сунай е едничкият ми шанс да бъда свободен.
— Така е.
— Тогава му кажи: отхвърлям предложението му. А на теб благодаря, че си си направил труда да дойдеш дотук.
Ка за миг си помисли, че Тъмносиния ще стане, ще му стисне ръката и ще го изпроводи до вратата. Мълчание.
Тъмносиния обаче спокойно се люлееше на стола, опрян само върху задните крака.
— Ако поради неуспешната си посредническа мисия не успееш да се измъкнеш жив и здрав от гадния Карс, вината няма да е моя, а твоя, понеже много говориш и се перчиш с атеизма си. В тази държава човек може да се гордее с атеизма си, само ако има подкрепата на военните.
— Не съм от хората, които се гордеят с атеизма си.
— Така да е.
Отново се умълчаха, пушеха си цигарите. Ка усети, че нищо повече не може да стори. Попита:
— Не се ли боиш от смъртта?
— Ако въпросът ти е заплаха, не, не се боя. Ако е приятелски интерес, да, боя се. Но каквото и да правя, тия тирани ще ме обесят. Нямам избор.
Тъмносиния се усмихна, ала погледът му направо разстрои Ка. Този поглед сякаш му казваше „виж, аз съм в по-затруднено положение от тебе, а съм по-спокоен!“. Ка изпита срам, усети, че собствената му тревога и безпокойство са свързани с надеждата за щастие, която, откакто се влюби в Ипек, носеше като тежка, сладка болка в корема си. Нима Тъмносиния нямаше подобна надежда? И си помисли: „Ще броя до девет и ще си тръгна. Едно, две…“ Науми си, че ако докато преброи до пет, Тъмносиния не се съгласи, няма да успее да отведе Ипек в Германия.
С вдъхновение задърдори какви ли не глупотевини. За злощастния посредник в черно-белия американски филм, който бе гледал като дете, за това как в Германия ще бъде публикувана оформилата се по време на срещата в хотел „Асия“ прокламация, ако, естествено, бъде доизпипана, за съжалението, което изпитва човек, когато под влияние на емоциите си вземе погрешно решение, за своето окончателно напускане на баскетболния отбор в лицея, сторено в миг на ярост, за усамотяването си край брега на Босфора същия ден и за продължителното съзерцаване на морето, за голямата си обич към Истанбул, за прелестта на Бебек напролет, привечер, и за какви ли не още неща. Под хладнокръвния поглед на Тъмносиния, Ка се опитваше да не изпадне в униние, да не спре да дърдори и оприличи случващото се на последна среща преди изпълнението на смъртна присъда.
— Дори да приемем и най-неприемливото, което искат, те пак не ще удържат на думата си — каза Тъмносиния. Посочи купчинката листове и писалката върху масата. — Искат от мен да опиша целия си живот, провиненията си и всичко, което бих решил да разкажа. И тогава, видите ли, ако забележели добронамереност, може би щели да ми простят и да ме помилват. Съжалявам глупците, повярвали на тия лъжи, глупците, които в своите сетни дни се отричат от делата си и извършват предателство спрямо собствения си живот. Ала щом като ще се умира, бих желал онези след мен да научат някои истини за Тъмносиния. — Притегли към себе си един от листовете на масата. Лицето му придоби извънредно сериозен израз, сякаш щеше да прави изявление пред германската преса:
„По повод на смъртната ми присъда искам да заявя, че досега, включително и днес, двайсети февруари, не съм съжалявал за нищо сторено по политически съображения. Баща ми се пенсионира като деловодител в истанбулския клон на Министерство на финансите. Аз съм неговото второ дете. Детските и младежките ми години преминаха в смирения и безмълвен свят на моя баща, който тайно посещаваше едно теке джеррахи. Като младеж се разбунтувах срещу баща си и станах левичар; в университета се свързах с активистите и замерях с камъни слизащите на брега от американските самолетоносачи матроси. По същото това време се ожених, после се разведох. Изживях криза. С години не се срещах с никого. Електронен инженер съм. Уважавах иранската революция, понеже се гневях на Запада. Станах отново мюсюлманин. Повярвах в тезата на имам Хомейни, че «днес е по-важно да опазим исляма, отколкото да правим намаз и да спазваме постите». Вдъхнових се от трудовете за насилието на Франц Фанон, от идеята на Саид Кутуб да се преселваш непрекъснато в знак на протест от едно място на друго, както и от идеите на Али Шариати. Избягах след военния преврат и намерих убежище в Германия. Върнах се. В Грозни воювах с чеченците срещу руснаците, раниха ме и сега накуцвам с единия крак. По време на сръбската обсада отидох в Босна, там се ожених за босненката Мерзука, тя дойде с мен в Истанбул. Заради политическата ми дейност и вярата ми в преселването, не се задържах за повече от две седмици в нито един град, по тази причина се разведох и с втората си съпруга. След като прекратих връзките си с изпратилите ме в Чечня и Босна мюсюлмански групировки, обиколих Турция от край до край. Въпреки убедеността ми, че когато е необходимо, враговете на исляма трябва да бъдат убивани, досега аз лично не съм убил никого, нито съм се разпореждал за подобно нещо. Старият общински кмет на Карс е бил прострелян от полудял кюрд файтонджия, понеже кметът възнамерявал да премахне файтоните в града. Аз дойдох в Карс заради самоубилите се момичета. Самоубийството е най-големият грях. След смъртта ми искам да бъдат издадени моите стихотворения, за да останат като спомен за мен. Всичките са у Мерзука. Толкоз.“