Когато Ипек зачете доста съсредоточено първата страница на вестника, Ка се сепна: на Ипек изобщо не би й хрумнала идеята да живее в Германия, за нея и за старите му истанбулски приятели съществуваше една-едничка реалност — страданията на Турция и нейното жалко политическо битие. Той дълго се взира в малките ръце на Ипек и в изящното й лице, което все така му се струваше смайващо красиво.
— По кой член си осъден и на колко? — попита след малко Ипек с мила усмивка.
Ка обясни. Към края на 70-те в малките политически вестници можело да се пише за всичко, изправяли на съд всекиго и всеки се гордеел, че е осъден по този член от наказателния закон, ала никой не влизал в затвора, понеже полицията била затрупана от работа и не издирвала издателите, писателите и преводачите, сменили адресите си. Сменилите своите адреси били задържани по-късно, след военния преврат, и понеже бил осъден заради политическа статия, която дори не бил писал, но публикувал набързо, без дори да я прегледа, Ка избягал в Германия.
— Трудно ли ти беше в Германия? — попита Ипек.
— Спаси ме това, че не успях да науча немски — отвърна Ка. — Организмът ми се възпротиви на немския и в края на краищата съхраних чистотата си и душата си.
Сподели наведнъж всичко, обзет от страха да не изглежда смешен, а всъщност беше щастлив, че Ипек го слуша и си призна и за тишината, приютила се в душата му, и за това, че не е писал стихове през последните години — нещо, което никой не знаеше.
— Малката ми квартира под наем се намира близо до гарата и единственият й прозорец гледа към покривите на Франкфурт. Вечер си припомнях изтеклия ден с неговата многообразна тишина и това ме вдъхновяваше да пиша. По-късно турските емигранти, подочули, че все пак съм известен в Турция, общините, библиотеките и началните училища, желаещи да приобщят турците и общностите, желаещи да запознаят децата с пишещ на турски език поет, взеха да ме канят да чета стиховете си.
Във Франкфурт Ка се качваше на някой от немските влакове — винаги се възхищаваше на тяхната точност и уреденост — и докато през замъгленото стъкло край него прелитаха в далечината изящните църковни кули на градовете, брезовите гори, мрачни в лоното си, и здравите деца, които с ученически раници на гръб се прибираха по домовете си, отново усещаше същата тишина; понеже изобщо не проумяваше езика на тази страна, се чувстваше, сякаш е у дома си, и съчиняваше стихове. Всяка сутрин, ако не беше заминал за някой град да чете поезия, излизаше от квартирата си точно в осем, тръгваше по „Кайзерщрасе“ и влизаше в Общинската библиотека на булевард „Цайл“, за да чете. „Там има английски книги, които биха ми стигнали за двайсет живота.“ Като дете, което знае, че смъртта е далече-далече, той спокойно разлистваше любимите си романи от деветнайсети век, английските романтични поети, книги, свързани с историята на инженерството, музейни каталози, всичко, което пожелаеше душата му. В Общинската библиотека разгръщаше старите енциклопедии, старателно разглеждаше илюстрованите им страници и докато препрочиташе романите на Тургенев, отново чуваше оная тишина от влака, въпреки че в ушите му отекваше градският шум. Същата тишина чуваше и привечер, докато се прибираше по друг път, по протежението на река Майн, покрай Еврейския музей и в края на седмицата, докато кръстосваше града.
— Постепенно тишината зае тъй огромно място в живота ми, че престанах да чувам онзи тревожен шум, подтикващ ме да творя поезия — каза Ка. — И без туй въобще не говорех с немците. Не бяха вече добри и отношенията ми с турците, те ме смятаха за умник, за полусмахнат интелектуалец. Не се срещах с никого, не разговарях с никого, не съчинявах и стихове.
— Но във вестника пише, че тази вечер ще прочетеш най-новото си стихотворение.
— То не съществува, за да го прочета.
Освен тях в сладкарницата имаше още двама. Седяха чак в противоположния край на една тъмна маса до прозореца — уморен слаб мъж на средна възраст търпеливо обясняваше нещо на дребен младеж. Изписаното с неонови букви име на сладкарницата хвърляше възрозовата си светлина върху снега, сипещ се на парцали в тъмнината зад прозореца, до който в отдалечения ъгъл на сладкарницата бяха седнали двамата мъже, задълбочени в задушевен разговор — приличаха на герои от долнопробен черно-бял филм.