Заръча на шофьора на военния камион да иде до хотела и да го чака там. И пристъпвайки между двамата си охранители, прекоси гарнизона. На широкия заснежен площад пред офицерските жилища две шумни хлапета се биеха със снежни топки под тополите. Слабичко момиченце — палтенцето му напомни на Ка за неговото черно-червено палто в трети клас — правеше снежен човек с другарчетата си, в момента те търкаляха по земята огромна снежна топка. Въздухът искреше и за първи път след снежната виелица слънцето леко бе почнало да затопля всичко наоколо.
В хотела веднага потърси Ипек. Намери я в кухнята, беше си сложила жилетка и престилка, с каквито някога в Турция се обличаха лицеистките. Ка я погледна щастливо, прииска му се да я прегърне, ала не бяха сами: описа й накратко случилото се от заранта и колкото заради Кадифе, толкова и заради себе си й каза, че нещата вървят на добре. Каза още, че все пак призори вестникът е бил разпространен, но въпреки това не се страхувал, че ще го убият! Тъкмо тогава влязлата в кухнята Захиде ги прекъсна и спомена за двамата войници пред вратата. Ипек каза да ги покани вътре и да ги почерпи с чай. За части от секундата успяха да се уговорят с Ипек да се видят след малко в стаята на Ка.
Щом влезе в стаята си и окачи палтото си, Ка се вторачи в тавана в очакване на Ипек. И макар да бе сигурен, че Ипек непременно, без излишно притворство ще дойде, тъй като имаха да обсъждат доста неща, песимизмът бързо завладя Ка. Най-напред си представи как Ипек среща баща си и по тази причина не идва; сетне, обзет от страх, реши, че не идва, просто защото няма желание. Отново усети оная тежест, плъзваща от корема като отрова из цялото му тяло. Ако това бе прословутата любовна мъка, то той не изпитваше нищо от онова, което би трябвало да предизвика усещането за щастие. Ка установи, че колкото повече се задълбочава любовта му към Ипек, толкова по-бързо възникват кризите на недоверие и песимизъм. Каза си, че може би тъкмо недоверието и страхът от измама, страхът от разочарование е чувството, което всички назовават любов, ала тъй като, така поне разправяха всички, това чувство далеч не наподобява низостта и поражението, а е нещо положително, нещо, с което понякога дори се гордееш, то би следвало и в неговото състояние да е настъпила промяна. Получи се обаче още по-лошо — докато чакаше, параноичните мисли го обсебиха (Ипек няма да дойде, Ипек всъщност не желае да дойде, Ипек ще дойде заради някаква своя интрижка или заради друга тайна помисъл, всички, Кадифе, Тургут бей и Ипек споделят помежду си и виждат в Ка неприятел, който трябва да бъде изолиран); смяташе тия си размисли за патологични. Съзнаваше, че го е завладяла параноята, представяше си, например, как Ипек сега се люби с друг и изпитваше оная болка в корема, в същото време обаче проумяваше, че подобен начин на мислене си е болестно състояние. Обзет от надеждата, че болката ще затихне, че ще се изличат неприятните представи (например Ипек може да се е отказала да се среща с Ка, или Ипек може да се е отказала от заминаването във Франкфурт), той понякога активираше най-логичната, най-неподатлива на любовта част от разума си (обича ме, естествено, ако не ме обича, защо ще е тъй развълнувана?), и се освобождаваше от своето недоверие и от плашещите го размисли, ала твърде скоро го заглождваше нова тревога.
Чу стъпки по коридора и си каза, че не са на Ипек, а на някой, идващ да му съобщи, че тя няма да дойде. Зървайки Ипек на вратата, той я изгледа и щастливо, и враждебно едновременно. Беше чакал точно двайсет минути, беше уморен от чакането. С радост отбеляза, че Ипек се е гримирала и си е сложила руж.
— Говорих с татко, казах му, че ще замина за Германия.
Песимистичните картини бяха обсебили ума му до такава степен, че в първия миг се почувства обиден; не можа да оцени думите на Ипек. Това пък от своя страна породи съмнение у Ипек, тъй като думите й не бяха посрещнати с радост; разочарованието явно поохлади Ипек. Същевременно тя прекрасно съзнаваше, че Ка е ужасно влюбен и че отсега е привързан към нея като петгодишно безпомощно хлапе, което не ще се раздели никога с майка си. Знаеше, че един от мотивите на копнежа му да я отведе в Германия бе да има свой дом във Франкфурт, в който да се усеща щастлив, нещо повече, надяваше се, че там, далече от очите на всички, ще бъде изцяло господар и довереник на Ипек.
— Какво ти е, скъпи?
През следващите години, докато изживяваше любовните си терзания, Ка хиляди пъти щеше да си припомня с каква мекота и нежност Ипек му зададе своя въпрос. Сподели с Ипек една подир друга тревогите си, страха си да не го напусне, кошмарните представи, които оживяваха пред очите му.