Днес обаче смятам, че тия подробности не са оказали съществено влияние върху последствията от нашата история. Ето защо няма да се впускам в тия подробности, свързани с реализирането на плана за освобождаването на Тъмносиния. Сунай и Ка решиха тая работа да се поеме от Фазъл и от ординареца на Сунай, дето бе от Сивас. Десет минути след като взе от служителите на МИТ адреса на Фазъл, младежът беше доведен с изпратения от Сунай камион. Постреснатият и немислещ в момента за приятеля си Неджип Фазъл, потегляйки с ординареца на Сунай към централния гарнизон, излезе през задния изход на шивашкото ателие, за да не ги проследят агентите. Макар да се опасяваха, че Сунай би могъл да извърши някоя глупост, служителите на МИТ не бяха готови да разположат навсякъде свои хора. По-късно Ка щеше да научи как са извели Тъмносиния от килията в централния гарнизон с предупреждението на Сунай „и без никакви номера“, как са го качили на военния камион, как ординарецът от Сивас спрял в края на железния мост над карската река, как, както предварително му казал Фазъл, Тъмносиния слязъл от камиона, как според инструкциите влязъл в бакалията, на чиято витрина били изложени пластмасови топки, кутии с прах за пране и реклами на суджук, как тутакси пристигнала талига, натоварена с газови бутилки „Айгаз“ и как той успешно се скрил под платнището, с което били покрити. Никой освен Фазъл не знаеше къде е отведен Тъмносиния.
Уточняването и изпълнението на тази операция продължи час и половина. Около три и половина следобед сенките на върбите и кестените изтъняха и когато първата вечерна тъмнина се спусна като призрак върху карските улици, Фазъл съобщи на Кадифе, че Тъмносиния е на сигурно място. Застанал до кухненската врата, водеща към задната част на хотела, Фазъл зяпаше Кадифе като паднала от космоса, но тя не го и забеляза, точно както не забелязваше и Неджип. Кадифе трепна радостно и изтича в стаята си. През туй време Ипек, която от цял час бе в стаята на Ка, излизаше оттам. В началото на следващата глава ми се ще да разкажа за този час, през който моят скъп приятел си въобразяваше, че е щастлив поради даденото му обещание за бъдно щастие.
37
Единственият текст тази вечер ще е косата на Кадифе
Подготовката за последната пиеса
Бях загатнал, че Ка е от хората, които се боят от щастието, за да не страдат евентуално после. Знаем, по тази причина той се чувстваше по-щастлив, вярвайки, че не ще изгуби щастието си, отколкото в мига, когато го изживяваше. На връщане към хотел „Карпалас“, след като придружен от двамата си охранители напусна ракиената трапеза на Сунай, Ка бе щастлив, защото все още вярваше, че всичко върви както трябва и скоро отново ще види Ипек, ала в душата му мощно се надигаше страхът да не би да изгуби щастието си. Ето защо, когато споменавам стихотворението, написано от приятеля ми в хотелската стая около петнайсет часа в четвъртък, не бива да забравям тези две състояния на душата му. Ка бе озаглавил творбата си „Кучето“, имайки предвид черното като антрацит куче, което на връщане от шивашкото ателие срещна повторно. Бе влязъл в стаята си четири минути след срещата с кучето и бе написал стихотворението под влияние на плъзналото като отрова по тялото му любовно страдание, породено от очакването на голямото щастие и страхът да не го изгуби. В стихотворението се долавяха отгласи от детския му страх от кучетата, от онова белезникаво куче, подгонило го, когато бил шестгодишен в парка на Мечка, от приятеля му от ужасната махала, дето насъсквал кучето си срещу всеки случаен минувач. След време Ка бе изтълкувал страха си от кучетата като наказание за щастливите часове от детството. Занимаваше го обаче следният парадокс: из междууличните пространства човек изживяваше мачовете, брането на черници, разиграването на измъкнатите от дъвките снимки на футболни звезди като удоволствия и тези междуулични пространства ставаха още по-магнетични заради кучетата, които ги превръщаха в същински ад.
Около седем-осем минути след като научи, че Ка се е върнал в хотела, Ипек се качи в стаята му. За Ка този срок бе доста разумен, по-кратък от времето, през което се колебаеше дали да изпрати съобщение на Ипек, защото не бе сигурен знае ли тя за неговото завръщане и се усети щастлив, че се срещат без да си мисли, че тя закъснява или че е решила да го напусне. Пък и изразът на лицето й говореше за щастие, което не може да бъде сломено лесно. Ка й съобщи, че нещата вървят както трябва и тя каза същото на Ка. Малко след като Ипек спря да го разпитва, Ка я уведоми, че съвсем скоро ще освободят Тъмносиния. Ипек остана доволна и от това, както и от всичко останало. Като прекомерно щастлива двойка, отдала се на егоистичния страх да не би чуждите страдания и злощастия да съсипят собственото им щастие, те не се задоволиха единствено с вярата, че всичко влиза в своите релси, а най-безсрамно усетиха, че тутакси са готови да забравят десетките страдания и пролятата кръв, за да не бъде засенчено тяхното щастие. Прегръщаха се, целуваха се нетърпеливо, но не се любиха. Ка каза на Ипек, че в Истанбул ще й извади немска виза за ден, че има познат в консулството, че не е задължително заради визата да се оженят веднага, че могат да се оженят и във Франкфурт или когато решат. Обсъдиха как Тургут бей и Кадифе ще уредят тукашните си дела и как ще пристигнат във Франкфурт, и в кой хотел биха могли да отседнат. Толкова се размечтаха, че със замаяни глави и с глад за безмерно щастие, заобсъждаха подробности, за които бе дори неудобно да се мисли; Ипек му каза за политическите възгледи на баща си, за опасенията си, че някой, ей така, за отмъщение, би могъл да хвърли граната, и че Ка изобщо не бива да излиза на улицата; дадоха си дума как заедно ще заминат с първото транспортно средство, потеглило от града. И как, държейки ръцете си, щяха да съзерцават заедно през стъклото заснежените планински пътища.