Когато зърна Фазъл до кухненската врата, той, обзет от желанието да не му позволи да говори, за да не наруши ничия радост, се опита да го избута към кухнята. Младежът обаче не му позволи: изтъпанчи се на прага на кухненската врата и, правейки се, че изцяло е погълнат от изображението на телевизионния екран, изгледа полусмаяно, полузаплашително радостното множество в хола. Забелязвайки как Ка се опитва да изтласка Фазъл към кухнята, Ипек се приближи към тях.
— Тъмносиния желае да се види с вас още веднъж — каза Фазъл с удоволствието на човек, съсипал нечие добро настроение. — Променил си е мнението по един въпрос.
— По кой въпрос?
— Ще го каже само на вас. След десет минути в двора ще спре една талига, тя ще ви отведе — рече той и през кухнята се измъкна на двора.
Сърцето на Ка заби лудо: не само защото днес нямаше желание повече да напуска хотела, а и от боязън.
— Недей, не отивай! — промълви Ипек, гласно изричайки желанието на Ка. — И без друго вече са забелязали талигата. Всичко ще се обърка.
— Не, ще отида — отвърна Ка.
Защо е казал, че ще отиде, когато е нямал никакво желание да го стори? За Ка бе нещо като навик да вдигне ръка в клас, за да отговори на учителския въпрос, без да знае неговия отговор или пък да си купи не пуловера, който харесва, а къде по-лош, при това на почти същата цена. Вероятно от любопитство, а вероятно от уплах пред щастието? Влязоха заедно, за да скрият новата ситуация от Кадифе, а на Ка му се прииска Ипек да изрече нещо такова, да измисли нещо такова, че да накара Ка да се откаже и той спокойно да си остане в хотела. Но докато гледаха един до друг през прозореца, Ипек повтаряше горе-долу едно и също с горе-долу едни и същи думи: „Не отивай, днес повече не излизай от хотела, не подлагай на риск нашето щастие и т.н. и т.н.“ Като жертва, унесена в мечтания, Ка погледна навън, вслушан в думите й. Когато талигата влезе в двора, той забеляза смаяно колко е смазано сърцето му от злочестина. Напусна стаята, без да целуне Ипек, но и без да пропусне да я прегърне и да се сбогува с нея, мина през кухнята, за да не го забележат четящите вестници във фоайето войници от охраната и легна под платнището, метнато връз отвращаващата го талига.
Нека читателите не мислят, че тази постъпка на Ка съм я подготвил като знак, че предприетото пътуване с талигата ще промени необратимо живота му, че приемането на поканата на Тъмносиния, ще се превърне в повратна точка. Никакви подобни намерения съм нямал: пред Ка съществуваха още сума ти възможности да преобърне наопаки всичко, което му се случваше в Карс и да успее да открие онова, което назоваваше „щастие“. Ала след като събитията се сдобиха със своите неизбежни и окончателни очертания, години наред Ка, оценявайки със съжаление случилото се, стотици пъти си бе помислял, че ако до прозореца Ипек бе успяла да произнесе точните думи, той щеше да се откаже да ходи при Тъмносиния. Самият той обаче нямаше никаква идея кои са точните думи, дето е трябвало да изрече Ипек.
Това показва, че имаме всички основания да приемем укрилия се в талигата Ка като човек, преклонил глава пред съдбата. Съжаляваше, че е в нея, сърдеше се и на себе си, и на света. Мръзнеше, боеше се да не се разболее и не чакаше от Тъмносиния нищо добро. Както и при първото пътуване, съзнанието му се бе отворило към уличните и хорски звуци, само че изобщо не го вълнуваше къде го отвежда талигата.
Тя спря, коларят го побутна, той се измъкна изпод платнището и без да се интересува къде се намира, влезе в обезцветена от старост и разруха сграда, подобна на много други, които бе виждал. След като изкачи тясната изкорубена стълба до втория етаж, влезе през отворена врата (в мигове на радост щеше да си спомня подредените обувки и хитрите очи на хлапето, което го наблюдаваше през пролуката на вратата) и застана очи в очи с Ханде.
— Реших да не се разделям с момичето, което съм — каза усмихнато Ханде.
— Важното е да си щастлива.
— Щастлива съм, понеже тук правя каквото искам — отвърна Ханде. — Вече не се боя, че в сънищата си ще бъда някоя друга.
— Не е ли малко опасно да си тук? — попита Ка.
— Да, така е, ала в живота човек може да се концентрира единствено в опасни ситуации — отвърна Ханде. — Проумях, че докато не вярвам, не бих успяла да се концентрирам дотолкова, че да си открия главата. Сега съм премного щастлива тук, понеже споделям една и съща кауза с Тъмносиния. А вие бихте ли могли да пишете стихове тук?