Излизайки от къщата, не разбра веднага в коя част на Карс се намира, но като се спусна по стръмнината, видя, че се е озовал на булевард „Халитпаша“ и инстинктивно се обърна, хвърляйки поглед към мястото, дето се укриваше Тъмносиния.
По пътя към хотела се разтревожи, понеже нямаше и помен от войниците, които го охраняваха. Една насочила се към него цивилна кола се закова пред общината, вратата й се открехна.
— Не се бойте, господин Ка, ние сме от Сигурността, качете се да ви откараме до хотела.
Ка се опитваше да прецени кое е по-сигурно — дали да се върне в хотела под полицейски конвой или да се качи насред града в полицейска кола. Вратата се отвори широко. Едрият мъжага, когото някъде Ка бе зървал за миг (далечен чичо от Истанбул, да, чичо Махмуд), с решително, грубо движение, далеч от доскорошната деликатност, притегли Ка в колата. Рязко потегли от място и заби два юмрука в главата на Ка. Или пък може би той си бе ударил главата при влизането в колата? Бе ужасно уплашен; колата тънеше в особен мрак. Не чичо Махмуд, а седналият отпред мъж ругаеше цветисто. В детството му, на улица „Шаир Нигяр“ живееше един, дето ругаеше по същия начин децата, ако топката им паднеше в неговата градина.
Ка се умълча, представи си, че е дете. И колата (сега се усети: не беше рено като останалите полицейски автомобили, а представителен и широк шевролет 56) потъна вдън мрачните карски улици, сякаш целта бе да се сплаши дете, сетне изникна отново и подир няколко кръгчета навлезе във вътрешен двор. Казаха: „Гледай пред себе си.“ Хванаха го за ръката, изкачиха две стъпала. Там, на площадката, Ка вече бе убеден, че тия тримата, включително и шофьорът, не са ислямисти (откъде щяха да намерят такава кола?). Не бяха и служители на МИТ, защото те, най-малкото част от тях, си сътрудничеха със Сунай. Отвори се някаква врата, някаква врата се затвори и Ка се озова пред прозорец с изглед към булевард „Ататюрк“ в стара арменска къща с високи тавани. В стаята различи включен телевизор и маса, отрупана с мръсни чинии, портокали и вестници; и малко по-късно — индуктор, който се използваше за изтезания с електрически ток, няколко радиотелефона, пистолети, вази, огледала… Щом се досети, че е попаднал в ръцете на спецотряда, Ка се стресна, но срещайки погледа на намиращия се в другия край на стаята З. Желязната ръка, се поуспокои: беше убиец, ала лицето му беше познато на Ка.
З. Желязната ръка играеше ролята на доброто ченге. Терзаеше се, че са довели Ка по такъв начин. Ка предположи, че лошото ченге е едрият чичо Махмуд и се заслуша в З. Желязната ръка и въпросите му.
— Какви са намеренията на Сунай?
Впускайки се в най-незначителни детайли, Ка с наслада му разказа за „Испанска трагедия“ на Кид.
— Защо освободи оня ненормалник Тъмносиния?
Ка обясни, че го е направил, за да се съгласи Кадифе да си открие главата в пиесата, която ще бъде предавана на живо по телевизията. Толкова се вдъхнови, че използва прецизен термин от шахмата: вероятно това бе твърде рискован „гамбит“, заслужаваш възхита. И едновременно стъпка, която ще сломи духа на политическите ислямисти в Карс!
— Каква е гаранцията, че момичето ще удържи на думата си?
Ка обясни, че Кадифе се е съгласила да излезе на сцената, но гаранция няма.
— Къде се укрива сега Тъмносиния? — попита З. Желязната ръка.
Ка отвърна, че и представа си няма.