Ипек го прегърна още по-силно и двамата поплакаха заедно. По-късно Ка щеше да напише, че тъкмо в мига, когато са плачели прегърнати, може би Ипек за първи път в живота си открила достигащата до болка наслада, с която съвместното пътуване към несигурната зона между поражението и новия живот дарява човека. Беше се влюбил още повече в нея, понеже плачеха заедно. Плачейки, Ка силно прегръщаше Ипек, същевременно се опитваше да проумее как да постъпи след това и съвсем инстинктивно насочваше вниманието си към прииждащите откъм хотела и улицата звуци. Наближаваше осемнайсет часът: бе приключило отпечатването на утрешния брой на „Серхат шехир“, снегорините, разчистващи пътя към Саръкамъш, стръвно бяха захванали своята работа, бяха започнали репетициите със Сунай и Кадифе, която Фунда Есер със задоволство настани във военния камион, за да я отведе в Народния театър.
Едва след половин час Ка успя да каже на Ипек, че Тъмносиния е изпратил съобщение за Кадифе. През това време бяха плакали, прегръщайки се, и бяха застинали по средата между страховете от опита на Ка да се любят, нерешителността и ревността. Та тогава Ка започнал да разпитва Ипек кога за последно са се видели с Тъмносиния и умопомрачаващо заповтарял, че тя всеки ден тайно е разговаряла с Тъмносиния, че двамата са се срещали и че всеки ден се е любила с него. Отсетне Ка щеше да си спомня как Ипек за първи път отговаряла ядно на неговите въпроси и догадки, как по-късно, давайки си сметка, че думите на Ка са били изречени под напора на чувствата, а не са били плод на логичен размисъл, проявила състрадание към него, как от една страна му харесвало, че неговите въпроси и догадки жегват Ипек, а от друга — как се наслаждавал на нейното състрадание. Ка, който през последните четири години бе прекарал голяма част от времето си в съжаления и самообвинения, щеше да се ненавижда, че цял живот е използвал словесното оскърбление като средство да провери до колко е силна любовта на жената, която го обича. Разпитвайки Ипек и твърдейки, че тя обича повече Тъмносиния, че дори натрапчиво го желае, Ка се вълнуваше по-скоро от търпението, което тя би проявила към него, отколкото от самите й отговори.
— С тия свои въпроси ти ме наказваш, задето съм имала връзка с него! — каза Ипек.
— Ти ме желаеш единствено, за да можеш да го забравиш! — отвърна й Ка и по израза на Ипек уплашено подразбра, че това е самата истина, но не заплака. Усети някаква сила в душата си, натрупала се вероятно от прекомерния плач. — Тъмносиния праща на Кадифе съобщение от убежището си — додаде той. — Иска Кадифе да се откаже от дадената дума, да не излиза на сцената и да не си открива главата. Настоява.