— Няма значение, мили, няма значение! — мълвеше Ипек.
В първия момент Ка не можа да реши дали думите й са признак на нейната безнадеждност, или на нейната увереност, че миналото ще бъде забравено. Помисли, че Ипек си тръгва. Знаеше добре, че прибере ли се без Ипек във Франкфурт, няма да бъде в състояние да поднови дори жалкия си предишен живот.
— Не си тръгвай, остани още малко — каза той разтревожено.
Прегърнаха се след една особена, напрегната тишина.
— Аллах, Аллах, какво ли предстои? — изрече Ка.
— Всичко ще се уреди — отвърна му Ипек. — Вярвай ми, имай ми доверие.
Заслушан като дете в думите на Ипек, Ка прозря, че ще съумее да се измъкне от този кошмар.
— Ела да ти покажа нещата, дето ще сложа в чантата, с която ще замина за Франкфурт.
Излизането от стаята се отрази чудесно на Ка. Преди да влязат в апартамента на Тургут бей, Ка пусна ръката на Ипек, държеше я за ръка, докато се спускаха по стълбите, но на минаване през фоайето осъзна, че изглеждат като „двойка“ и се почувства горд. Отидоха право в стаята на Ипек. Тя извади от чекмеджето тесния леденосинкав пуловер, който не носеше в Карс, изтупа го от нафталина, застана пред огледалото и го наложи връз себе си.
— Облечи го — помоли Ка.
Ипек свали широкия вълнен пуловер, с който беше облечена и сложи върху блузата си тесния — Ка отново се възхити от красотата й.
— Ще ме обичаш ли до края на живота си? — попита Ка.
— Да.
— А сега облечи кадифената рокля, която Мухтар ти е позволявал да носиш единствено вкъщи.
Ипек отвори долапа, смъкна от закачалката черната кадифена рокля, изтупа я от нафталина, разпери я внимателно и започна да я облича.
— Много ми е приятно, като ме гледаш така — каза тя, срещайки в огледалото погледа на Ка.
С преливащо от възторг вълнение и с ревност Ка се взря в дългия, красив гръб на жената в онова чувствено местенце, дето косата се разрежда на тила и малко по-надолу към прешлените на гръбначния стълб, в ямичките, които се появиха на раменете й, когато сплете ръце над косите си. Беше и много щастлив, и много нещастен.
— О-о, каква е тази рокля? — влизайки в стаята, възкликна Тургут бей. — За някой бал ли се подготвяш? — Само че лицето му не изразяваше никаква радост. Ка отдаде това на бащината ревност, стана му приятно.
— Откак Кадифе излезе, съобщенията по телевизията са все по-агресивни — рече Тургут бей. — Ще бъде голяма грешка, ако участва в пиесата.
— Татенце, кажете ми, моля, защо не желаете Кадифе да си открие главата?
Всички заедно влязоха в хола и се строиха пред телевизора. Появилият се след малко говорител обяви, че днешното предаване на живо ще сложи края на трагедията, парализирала нашия обществен и духовен живот, че тази вечер благодарение на един драматичен акт карсци ще се отърват от религиозните предубеждения, които ни отдалечават от модерността и от равноправието между мъжете и жените. А на сцената ще бъде изживян още един от онези омагьосващи и неповторими мигове, обединяващи живота и театъра. Този път нямало никаква причина карсци да се притесняват, понеже Дирекцията по сигурността и Командването на извънредното положение щели да вземат всички необходими мерки, докато продължава представлението, входът за което бил безплатен. На екрана се появи заместник-директорът по сигурността Касъм бей — личеше си, че записът е правен предварително. Разчорлената му през вечерта на революцията коса, сега бе сресана, ризата — изгладена, вратовръзката — сложена на място. Той обясни, че карсци спокойно биха могли да посетят тазвечерния голям спектакъл. Той обясни, че още отсега доста ученици от кораническия лицей са отишли в Дирекцията по сигурността и са дали дума, че цяла вечер ще аплодират дисциплинирано и развълнувано на подходящите места в пиесата, както се постъпва в цивилизованите страни и в Европа, че този път няма да бъдат позволени никакви изблици, простащини и крясъци, че карсци, приемници на хилядолетно културно наследство, знаят как се гледа театрално представление. След което той изчезна от екрана.
Говорителят, който се появи след него, съобщи какво представлява трагедията, която ще бъде играна тази вечер, както и че Сунай Заим от години се готви за тази пиеса. На екрана показаха поомачкани афиши от якобинските пиеси, в които преди години Сунай е изпълнявал ролите на Наполеон, Робеспиер и Ленин, черно-бели снимки на Сунай (Колко слабичка е била едно време Фунда Есер!) и всякакви други театрални спомени (стари билети, програми, изрезки от вестници от дните, когато Сунай възнамерявал да изпълни ролята на Ататюрк, фотоси от анадолски кафенета, навяващи тъга) — Ка си помисли, че артистичната двойка ги носи винаги в куфарите си. В този познавателен филмов материал имаше нещо притеснително, напомнящо за излъчваните по държавната телевизия документални филми за изкуството, ала мяркащата се от време на време върху екрана ведра, явно наскоро правена снимка на Сунай, привнасяше нещо от поовехтялото, но претенциозно излъчване, присъщо на премиер-министрите от страните отвъд желязната завеса и на диктаторите от Африка и Средния Изток. По цял ден взиращите се в образите на телевизионния екран жители на Карс вече бяха повярвали, че Сунай носи спокойствие на града им, бяха се почувствали като негови съотечественици и по необясним начин бяха започнали да изпитват упование в бъдещето си. Преди осемдесет години, след изтеглянето на руските и османските войски от града, в дните, когато турци и арменци се избивали и в града била обявена държава на турците, незнайно откъде се появило знаме — сега това знаме го показваха начесто по телевизията. Появата тъкмо на това проядено от молците, лекьосано знаме разтревожи Тургут бей повече от всичко.