Някъде към двайсетата минута на представлението, най-напред по диалога между Кадифе и Сунай си проличало, че от нея се очаква нещо: в момента, когато останали сами на сцената, Сунай попитал „дали е сигурна в решението си“, рекъл й: „Това, че си гневна на другите, не е, струва ми се, основание за самоубийство.“
„Кой би ме спрял да сложа край на живота си в този град, в който мъжете се избиват като скотове, твърдейки, че го правят заради щастието на своя град?“ — отвърнала Кадифе и се шмугнала, сякаш за да избяга, край изникналата на сцената Фунда Есер.
Четири години по-късно, след като бях изслушал всички, с които успях да поговоря за онази вечер, аз се бях опитал с часовник в ръка да подредя събитията минута по минута и бях изчислил, че докато е изричала тези думи, Тъмносиния е видял Кадифе за последно. Защото според разказите на съседите и на все още изпълняващите задълженията си в Карс служители от сигурността, когато се звъннало на вратата, Ханде и Тъмносиния гледали телевизия. Съглеждайки силите на сигурността и военните, Тъмносиния, според официалния доклад, изтичал, грабнал оръжието си и започнал да стреля, според съседите и според някои млади, превърнали в легенда името на Тъмносиния ислямисти обаче, в желанието си да спаси Ханде той изкрещял „Не стреляйте!“, ала щурмувалият квартирата спецотряд под командването на З. Желязната ръка направил на решето не само Тъмносиния и Ханде, а и цялата квартира. Въпреки невероятната пукотевица, освен няколкото хлапета от съседните къщи, никой друг не полюбопитствал да научи какво става. И не само защото карсци били навикнали на подобни среднощни набези, а защото по същото време било невъзможно да се намери и един човек в Карс, който да се интересувал от друго, освен от излъчваното на живо представление в Народния театър. Тротоарите бяха пусти, чайните, със съвсем редки изключения, бяха изпозатворени.
Сунай усещаше как всички очи в града са вперени в него и това го изпълваше с невероятна убеденост и сила. Кадифе все по-начесто търсеше близостта на Сунай, разбираше, че само с неговото благоволение би си намерила място на сцената, разбираше, че за да стори желаното от нея, трябва да се възползва от възможността, която единствен той можеше да й предостави. Не бих могъл да зная какви точно са били мислите й, защото, за разлика от сестра си, с която по-късно се срещнахме, тя избягваше да говори с мен за онези дни. Карсци, смътно догаждащи се за нейната решителност по въпроса за самоубийството и свалянето на забрадката, постепенно, през следващите четирийсет минути от пиесата, взеха да й се възхищават. Появата на Кадифе и просветителско-алабалистичният гняв на Сунай и Фунда Есер превръщаха представлението в една необичайно тежка драма. Зрителят бе предусетил, че Кадифе пресъздава образа на дръзка жена, готова на всичко, само и само да се спаси от мъжкия терор. По-късно, в разговорите си с немалко хора, страдали години наред за Кадифе, научих, че доста карсци успели да приемат новата личност, в каквато се била превъплътила нея вечер на сцената Кадифе, макар че и личността на „момичето с тюрбана Кадифе“ не била забравена. Щом на сцената излезеше Кадифе, в залата настъпваше пълно затишие. Заговореше ли, телевизионните зрители се подпитваха „Какво, какво каза тя?“.
В едно от тези затишия се чу свирката на първия потеглящ, след цели четири дни, от града влак. В един от вагоните, където насила го бяха настанили военните, бе Ка. Виждайки, че от военното транспортно средство не слиза Ипек, че пристига единствено пътната му чанта, моят любим приятел упорито настоя пред военните, че трябва да се види с нея, те не му позволиха, все пак той успя да ги убеди военният камион отново да иде до хотела, ала когато той отново се върна празен, помоли военните да задържат за пет минути влака, от Ипек нямаше и следа и чувайки свирката на влака, той се разплака. Влакът потегли, насълзените му очи не се откъсваха от перона, от другия, гледащ към паметника на Кязъм Карабекир вход на гарата — търсеха височка жена с пътна чанта в ръката, която, представяше си, върви към него.
Свирката на набиращия скорост влак изпищя повторно. Точно в този момент Ипек и Тургут бей бяха поели от хотел „Карпалас“ към Народния театър.
— Влакът тръгна — каза Тургут бей.
— Да — отвърна Ипек. — Скоро ще отворят пътищата. Валията и полковият командир ще се върнат.