— Вашият приятел може би наистина ме обичаше много — рече тя. — И все пак не толкова, че да опита още веднъж да дойде в Карс.
— Имаше заповед за арестуването му.
— Това не бе тъй съществено, трябваше просто да се яви в съда и да говори, изобщо нямаше да пострада. Не ме разбирайте погрешно, добре направи, че не дойде. Тъмносиния обаче, за да ме види, многократно се промъкваше тайно в Карс, въпреки че от години съществуваше нареждането да бъде убит.
Зърнах светлината в светлокафявите й очи, зърнах и истинската скръб, която те изразяваха при споменаването на Тъмносиния и душата ми се сгърчи.
— Приятелят ви всъщност не се боеше от съда — продължи, сякаш за да ме утеши тя. — Прекрасно е съзнавал каква е истинската му вина, заради която не отидох на гарата.
— Все пак не доказахте неговата вина — репликирах я аз.
— Наясно съм, че изпитвате чувство на вина заради него — проницателно отвърна Ипек и за да ми подскаже, че срещата ни е приключила, прибра цигарите и запалката в чантата си. Проницателно, защото, изпълнен с усещането за поражение, още докато тя изричаше тези думи, вече знаех, че знае — ревнувах я не от Ка, а от Тъмносиния. Отсетне пък реших, че Ипек не е намеквала нищо подобно, а аз направо съм затънал в чувството си за вина. Надигна се, беше висока, всичко в нея бе прекрасно, облече палтото си.
Бях напълно объркан.
— Нали пак ще се видим привечер? — попитах притеснено. Напълно излишни думи.
— Естествено, татко ви чака за вечеря — каза тя и пое с очарователна походка, която много й отиваше.
Помислих си, че съм огорчен, задето вярва от сърце във „вината“ на Ка. Всъщност убеждавах себе си в това. Единственото, което желаех, бе да говоря мило за Ка, използвайки изрази като „моят скъп убит приятел“, да разкрия постепенно неговите недостатъци, фикс идеи и „вина“ и накрая заедно с Ипек да се качим на един и същ кораб и да направим първото си съвместно пътешествие въпреки скъпите спомени за него. Снощната ми мечта да отведа Ипек с мен в Истанбул беше останала далече и душата ми бе изпълнена от порива да докажа „невинността“ на приятеля си. Дали пък това нямаше връзка с факта, че при наличието на двама мъртъвци аз ревнувах не от Ка, а от Тъмносиния?
Да се движа из заснежените карски улици сред спускащия се мрак за мен бе ужасно мъчително. Телевизия „Серхат Карс“ бе се преместила в нова сграда срещу бензиностанцията на булевард „Карадаа“. Атмосферата на града — нечист, кален, мрачен, овехтял — за две години бе проникнала и в коридорите на триетажния бетонен бизнес център, демонстриращ просперитета на Карс.
Фазъл ме посрещна радостно в студиото на втория етаж, след което ведро ме запозна поотделно с осмина свои колеги, каза ми „те биха желали да дадеш кратко интервю в тазвечерните новини“ — тогава си помислих, че това би улеснило задачата ми в Карс. В петминутното интервю водещият младежките програми Хакан Йозге, се обърна към мен с думите „Вие пишете роман, чието действие се развива в Карс“ (вероятно бе научил от Фазъл), а аз така се смаях, че смотолевих нещо в отговор. За Ка обаче изобщо не стана дума.
После влязохме в директорския кабинет, по датите, изписани върху съхраняваните според изискванията на закона видеокасети, подредени по стелажите, открихме записите на първите две предавания на живо от Народния театър и ги взехме. Настанихме се срещу стар телевизор в душна стаичка и докато си пиехме чая, най-напред изгледах „Трагедия в Карс“ — пиесата, в която Кадифе се явява на сцената. Възхитих се от „сатиричните винетки“ на Сунай Заим и Фунда Есер, от иронизирането на известни и любими рекламни клипове от преди четири години. Внимателно, връщайки я няколко пъти, проследих сцената, в която Кадифе си открива главата, показва красивата си коса и веднага след това застрелва Сунай. Неговата смърт изглеждаше наистина като част от пиесата. Само зрителите от предните редове биха могли да видят с очите си бил ли е зареден пълнителят.
Докато гледах следващата касета, разбрах, че доста от елементите на „Родината или тюрбанът“ — различните пародии, авантюрите на вратаря Вурал, гьобеците на любимката Фунда Есер — са само забавни притурки на театралната трупа към всяка една пиеса. Крясъците, лозунгите и бученето в залата, правеха невъзможно да се чуе какво се говори на този остарял запис. Прослушвайки многократно видеолентата, все пак успях да запиша на лист голяма част от стихотворението, което Ка изрецитира и по-късно озаглави „Мястото, където Аллах не съществува“. Фазъл попита защо Неджип се изправя и какво казва, докато Ка изпълнява споходилото го в онзи момент стихотворение, подадох му листа, за да го прочете, доколкото бях успял да го запиша.