— Бъди снизходителен към настойчивостта на приятеля ми — рече Неджип. — Този въпрос има много специално значение за него.
— Значи не желаеш да се самоубиеш, защото не си чак толкова изтормозен и нещастен? — рече Фазъл.
— Не — отвърна леко раздразнен Ка.
— Не крийте нищо от нас, умолявам ви — рече Месут. — Нищо лошо няма да ви сторим затова, че сте атеист.
Тишината стана напрегната. Ка се изправи. Никакво желание нямаше да се издава, че се страхува. Тръгна.
— Отивате ли си? Не си отивайте, моля ви — рече Фазъл. Ка спря, направо се вкамени, без да пророни и дума.
— Нека аз ви разкажа вместо него — рече Неджип. — Ние и тримата сме влюбени в „момичета с тюрбани“, посветили живота си на своята вяра. „Момичета с тюрбани“ ги нарича секуларистката преса. За нас те са просто мюсюлмански момичета, а мюсюлманските момичета трябва да посвещават живота си на своята вяра.
— Мъжете също — добави Фазъл.
— Естествено — рече Неджип. — Аз съм влюбен в Хиджран, Месут — в Ханде, Фазъл — в Теслиме, ала Теслиме почина. Тоест — самоуби се. Ние обаче не вярваме, че едно готово да се пожертва в името на вярата си мюсюлманско момиче може да се самоубие.
— Вероятно страданията й са се оказали непосилни за нея — каза Ка. — Семейството я е притискало да ходи с непокрита глава, прогонили са я от института.
— Нищо не е в състояние да принуди искрено вярващия да извърши грях — развълнувано се намеси Неджип. — Пропуснем ли сутрешния намаз, нощем, поради този грях, не можем да заспим от вълнение. И всеки път все по-рано търчим към джамията. Ето така вярващият, само и само да не извърши грях, прави всяко нещо с вълнение, готов е дори и жив да го одерат.
— Знаем, че сте се срещнали със семейството на Теслиме — намеси се Фазъл. — Те вярват ли, че се е самоубила?
— Вярват. Най-напред гледала с майка си и баща си сериала „Мариана“, сетне направила абдест и намаз.
— Теслиме не гледа този сериал — промълви Фазъл.
— Вие познавахте ли я? — попита Ка.
— Лично не се познавахме, не сме разговаряли — срамежливо отвърна Фазъл. — Видях я веднъж отдалече, беше добре забрадена. Но като душевност, естествено, я познавах — човек познава този, когото обича. Усещах я, както усещам себе си. Онази Теслиме, която познавах, не би могла да се самоубие.
— Не сте я познавали достатъчно, вероятно.
— Вероятно теб са те пратили тук западняците, за да прикриеш убиеца на Теслиме! — грубо избълва Месут.
— О, не, не — намеси се Неджип. — Ние ви вярваме. Нашите лидери твърдят, че вие сте дервиш, че сте поет. Искаше ни се, понеже ви имаме доверие, да ви зададем въпрос по темата, която ни прави много нещастни. От името на Месут, Фазъл ви моли да му простите.
— Извинявам се — каза Фазъл. Лицето му стана тъмночервено. Очите му се бяха навлажнили.
Месут отмина с мълчание мига на помирение.
— Ние с Фазъл сме кръвни братя — каза Неджип. — Отдавна мислим за едно и също в един и същи миг, знаем какво мисли другият. За разлика от мен, Фазъл не се интересува от политика. Сега и той, и аз имаме една молба към вас. Всъщност и двамата бихме могли да приемем, че извършвайки грях, Теслиме се е самоубила поради натиска, на който е била подложена от майка си, баща си и държавата. Твърде тежко е, но Фазъл понякога си казва: „Момичето, което обичах, се самоуби и извърши грях.“ Ако Теслиме е била прикрита атеистка, като директора, ако е била нещастна атеистка, която не подозира, че е атеистка и ако се е самоубила, понеже е атеистка, това би било голяма трагедия за Фазъл. Защото в такъв случай излиза, че е бил влюбен в една атеистка. Обсебилото душите ни подозрение бихте могли да разтълкувате единствено вие; бихте могли да успокоите Фазъл. Разбрахте ли за какво става дума?
— Вие атеист ли сте? — попита с пламнали очи Фазъл. — И ако сте атеист, иска ли ви се да се самоубиете?
— Дори и когато съм бил най-убеден, че съм атеист, не съм имал и най-малък порив към самоубийство — отвърна Ка.
— Отговорихте ми почтено, за което съм ви много признателен — успокоено изрече Фазъл. — Сърцето ви е изпълнено с доброта, но се боите да повярвате в Аллах.
Ка забеляза враждебния поглед на Месут и му се прииска да се отдалечи. Умът му като че ли бе някъде другаде. Усещаше в душата си трепета на едно дълбоко желание и на свързаната с него представа, но поради настъпилото раздвижване наоколо все не успяваше да я избистри. По-късно щеше да проумее, че тази представа е подхранвана и от копнежа по Ипек, и от смъртта, и от невъзможността да повярва в Аллах. В последния момент Месут смени темата.