— Само неизпитващите страдания атеисти смятат, че изтърпените страдания са безсмислени — каза Кадифе. — Дори атеистите, изтърпели някое леко страдание, започват накрая да вярват, защото не издържат дълго на безверието.
— Да, ама на предела на своето страдание Теслиме се е самоубила и е умряла като невярваща — заинати се Ка, окуражен от изпития алкохол.
— Така е, Теслиме умря, самоубивайки се, което означава, че тя умря, извършвайки грях. Защото в двайсет и девети айят от сура Жените в Свещения Коран съвсем ясно е написано, че самоубийството е запретено. Но самоубийството на нашата приятелка и грехът й не накърняват днес дълбоката ни обич, равна по сила на любовта, която изпитвахме към нея.
— Искаш да кажеш, че пак можем да обичаме нещастника, който е извършил нещо, оскверняващо вярата? — рече Ка, опитвайки се да впечатли Кадифе. — Искаш да кажеш, че вече вярваме в Аллах не със сърцата си, а с нашата логика, като европейците, които изобщо не се нуждаят от Него?
— Свещеният Коран е повеля, категорична и ясна, на Аллах, а на нас, рабите му, не ни е дадено да обсъждаме категоричните и ясни повели — отвърна Кадифе, изпълнена с доверие в себе си. — Това не означава, че обсъждането на вярата ни е невъзможно. Но аз не желая да обсъждам своята вяра с един атеист, с един секуларист, да ме прощавате.
— Права сте.
— И не съм от ония гадни ислямисти, които се опитват да внушават на секуларистите, че ислямът е секуларистка религия — добави Кадифе.
— Права сте.
— Втори път ми казвате „права сте“, но не мисля, че наистина го вярвате — усмихнато подхвърли Кадифе.
— Отново сте права — рече Ка без никаква усмивка.
Известно време повървяха мълком. Възможно ли беше да се влюби в нея, вместо в по-голямата й сестра? Ка прекрасно осъзнаваше обаче, че не би могъл да изпита сексуално влечение към забрадена жена, и все пак не се въздържа да не се позабавлява с този си таен помисъл.
Щом навлязоха сред множеството на булевард „Карадаа“, Ка захвана разговор за поезията и след един доста елементарен преход вметна, че Неджип е поет, и я попита дали знае, че има обожатели в кораническия лицей, които я наричат Хиджран.
— Как ме наричат?
Ка й разказа няколко случки, свързани с Хиджран.
— Нито една не е вярна — рече Кадифе. — Имам познати в кораническия лицей, не са споменавали пред мен за тези неща. — Подир още няколко крачки усмихнато добави: — Но случката с шампоана вече съм я чувала. — Припомни му, че всъщност един заможен журналист, предизвикал отвращение в Истанбул, е предложил на момичетата с тюрбани да си обръснат главите, за да предизвикат интереса на западните медии. Спомена го, за да отбележи първопричината за нещо, което приписваха на нея. — В тия истории е вярно само едно — да, първото си посещение при тъй наречените момичета с тюрбани направих, за да им се надсмея. Бях любопитна. Добре де, отидох изпълнена с присмехулно любопитство.
— После какво стана?
— Дойдох тук, защото ме приеха в Педагогическия институт, пък и сестра ми живееше в Карс. С тези момичета се сдружихме в института и дори да не си вярващ, поканят ли те в домовете си, отиваш. Въпреки тогавашните ми възгледи, усещах тяхната правота. Така ги бяха възпитали родителите им, подкрепяше ги и държавата, която им подсигуряваше религиозно образование. Години наред говореха на тези момичета „покривайте си главите“, а внезапно им казаха „не си покривайте главите“, защото така иска държавата. И един ден, за да им окажа своята политическа подкрепа, и аз си покрих главата. Страхувах се от стореното, присмивах се над себе си. Може би защото съм дъщеря на атеист, на един вечен опозиционер на държавата. Бях предоволна, че отивайки там, свърших тая работа за денонощие: един приятен политически спомен, за който след години се сещаш с насмешка, един „свободолюбив жест“. Държавата, полицията и местните вестници обаче така ме нападнаха, че се отървах едва щом започнах да изтъквам „лековатата“ страна на стореното от мен. Прибраха ни под предлог, че сме били организирали неразрешена демонстрация. Ако ден след като излязох от затвора бях казала: „Отказвам се, не съм вярваща!“, цял Карс щеше да ме заплюе в лицето. Сега знам, че тези изпитания са ми били изпратени от Аллах, за да открия правия път. Едно време и аз бях атеистка като теб, но не ме гледай така, чувствам, че ме съжаляваш.