— Не те гледам така.
— Гледаш ме. Не смятам, че съм по-смешна от тебе. Не съм и по-висше създание от тебе, знай го.
— Какво казва баща ти за всичко това?
— Контролираме положението. Само че положението поема в неконтролируема посока и ние се страхуваме, защото много се обичаме. Отначало татко се гордееше с мен, първото ми влизане в института с покрита глава бе възприето от него като специфичен революционен похват. Наблюдаваше ме в маминото огледало с месингова рамка как изглеждам със забрадката и както си стояхме пред огледалото, внезапно ме целуна. Разменихме си малко думи, но беше напълно ясно: оценяваше стореното от мен не като акт, подкрепящ исляма, а като акт, противопоставящ се на държавата. Поведението на татко сякаш говореше „дъщеря ми и така е доста привлекателна“, ала тайничко, като мен, се боеше. Знам, че се боеше, понеже ни задържаха и съжаляваше. Подхвърли, че политическата полиция всъщност не се интересувала от мен, а все още от него; че някога в МИТ картотекирали тукашните изявени левичари и демократи, а сега водели на отчет ислямистите и че щели да почнат от дъщерята на картотекираната стара кримка. Всичко това бе изречено, за да ме принуди да се откажа, татко се чувстваше длъжен да подкрепя всяка моя стъпка, но постепенно му ставаше все по-трудно. Знаеш, има едни старци, които каквото й да чуят — било тупурдията в къщи, било пращенето на печката, било непрестанното дърдорене на жената, било проскърцването на пантата, — все едно, че изобщо не са го чули: и татко вече се държи по тоя начин, когато става дума за борбата, която водим ние, момичетата с тюрбаните. Ако някое от момичетата се отбие у дома, той си отмъщава, като демонстрира пред него своя груб атеизъм, ала накрая обръща нещата и се заиграва с темата за опълчването срещу държавата. Правя сбирки вкъщи, понеже видях, че момичетата не падат по-долу и смогват мъдро да му се противопоставят. Едно от тях ще дойде тази вечер — Ханде. След самоубийството на Теслиме, под давление на семейството си, Ханде реши да не се забражда. Татко казва, че всичко това му напомня прежните комунистически дни. Имало два вида комунисти: самоуверени, които участват в делото, за да се грижат за народа и просперитета на страната; и непокварени, които участват в делото, обзети от чувство за справедливост и равенство. Самоуверените били пристрастени към властта и поучавали всекиго — те причинявали зло на всички. А непокварените причинявали зло единствено на себе си, ала всъщност те се стремели тъкмо към това. В желанието си да поемат върху себе си вината за страданията на бедните, те заживявали още по-мизерно. Баща ми беше учител, уволниха го, изтръгнаха му нокът по време на изтезанията, хвърлиха го в затвора. С мама години наред поддържаха магазинче за канцеларски принадлежности, фотокопираха, превеждаха романи от френски на турски, известно време продаваха от врата на врата енциклопедии на разсрочено плащане. В дните, когато бяхме твърде нещастни и бедни, татко внезапно ни прегръщаше и се разплакваше. Сега ужасно се бои да не ни сполети нещо лошо. Започна да се страхува, когато след прострелването на директора на Педагогическия институт в хотела ни дойдоха полицаи. И на тях го каза. До ушите ми достигна, че сте се срещнали с Тъмносиния. Не го споделяйте с татко.
— Няма — отвърна Ка. Спря и почисти снега от главата си. — Не трябва ли за хотела да минем оттук?
— Може и оттук. Нито снегът спира, нито темите за разговор свършват. Ще ви покажа улица „Касаплар“. Какво искаше Тъмносиния от вас?
— Нищо.
— Спомена ли за нас, за татко, за сестра ми?
Ка забеляза, че лицето на Кадифе е разтревожено.
— Не си спомням.
— Всички се страхуват от него. И ние се страхуваме. Тези дюкяни са все на известни местни месари.
— Баща ви как прекарва деня си? — попита Ка. — Изобщо ли не напуска своя дом-хотел?
— Той управлява хотела. Той дава разпореждания на домакина, на перачката, на чистачката и на закупчиците. И ние със сестра ми помагаме. Татко много рядко излиза навън. От коя зодия сте?
— Близнаци — отвърна Ка. — Близнаците много лъжели, ама не знам.
— Не знаете, че много лъжете, или не знаете, че изобщо не лъжете?
— Ако вярвате на звездите, би трябвало непременно да прочетете някъде, че днешният ден е доста специален за мен.
— Да, сестра ми каза, че днес сте написали стихотворение.
— Сестра ви всичко ли ви казва?
— Ние тук имаме две забавления. Да говорим за всичко и да гледаме телевизия. Говорим, докато гледаме телевизия. Гледаме телевизия, докато говорим. Сестра ми е много красива, нали?