И Ка, като останалите, бе сломен от чувството за вина, ала в душата му се разля вълна от щастие, щом ръката на Ипек докосна неговата. С надеждата да изпита същото щастие този път Ка, докато Тургут бей припряно превърташе каналите, докосна ръката на Ипек. Тя му отвърна и той забрави тегнещата наоколо тъга. На екрана се появи картина от предаването в Народния театър. Дългият като върлина мъж гордо обясни, че това е част от първото в историята на Карс излъчване на живо. Докато уведомяваше, че вечерното представление ще съдържа разнообразни истории, изповедта на националния вратар, срамни тайни от политическия живот, сцени от творби на Шекспир и Виктор Юго, неочаквани изповеди, скандали, незабравими звезди на турския театър и кино, скечове, песни и страховити изненади, Ка чу собственото си име, обявено като „нашият най-велик поет, завърнал се без много шум след години в родината ни“. Ипек стисна под масата ръката на Ка.
— Не си искал да ходиш там? — рече Тургут бей.
— Тук съм предоволен и прещастлив — отвърна Ка, стисвайки още по-силно ръката на Ипек.
— Не бих желала да нарушавам вашето щастие — обади се Ханде. За миг всички се постреснаха. — Но тази вечер съм тук заради вас. Не съм прочела нито една ваша книга, достатъчно ми е и това, че сте поет, стигнал чак до Германия, поет, видял свят. В последно време писали ли сте стихове?
— В Карс ме споходиха доста стихотворения — отвърна Ка.
— Надявах се, че ще можете да ми обясните как да се концентрирам върху дадена тема. Кажете ми, моля ви, как пишете стихове? Като се концентрирате ли?
На поетичните вечери с турските читатели в Германия жените най-често задаваха този въпрос на поетите, но както всеки път Ка трепна, сякаш го питаха за нещо много специално.
— Не знам как пиша стиховете си — отвърна той. — Доброто стихотворение сякаш идва от някакво далечно място. — Забеляза подозрителния поглед на Ханде.
— Кажете ми, моля ви, какво разбирате под концентрация? Колкото и да се старая по цял ден, пред очите ми все не оживява онова, което бих искала: как бих се чувствала незабрадена. Появява се онова, което бих искала да забравя.
— Например?
— Когато броят на забрадените момичета нарасна, от Анкара изпратиха една жена да ни убеждава да не си покриваме главите. Тая „агитаторка“ с часове разговаряше с всяко момиче поотделно в една стая. Задаваше стотици въпроси. „Баща ти бие ли майка ти? Колко братя и сестри имаш? Колко месечно печели баща ти? Какво друго носиш освен тюрбан? Обичаш ли Ататюрк? Какви картини са окачени по стените в твоя дом? Колко пъти в месеца ходиш на кино? Равни ли са според теб мъжете и жените? Аллах ли е по-велик или държавата? Колко деца ти се иска да имаш? Тормози ли те семейството?“ Попълваше отговорите в отделен формуляр за всяка от нас. Беше като от модно списание, елегантна, с начервени устни, боядисана коса, открита глава, но, как да го кажа, бе всъщност доста естествена. Обикнахме я, макар въпросите й да разплакаха някои от нас… Дори се надявахме да не я омърсят калта и мръсотията на Карс. Сетне започнах да я сънувам, ама в началото не обърнах внимание. А сега, опитам ли се да си представя как се движа сред хората без забрадка, излагайки на показ косата си, все се виждам като тази „агитаторка“. Елегантна като нея, с обувки на тънки токчета и с още по-разкрепостени тоалети от нейните. Мъжете ми показват, че се интересуват от мен. Хем ми е приятно, хем се срамувам.
— Ханде, ако не ти се говори за срама, недей — обади се Кадифе.
— Не, ще говоря. Защото аз се срамувам в представите си, но от представите си не се срамувам. Всъщност изобщо не вярвам, че ако тръгна незабрадена, ще се превърна в предизвикателна за мъжете жена, в похотлива никаквица. Защото макар да не съм убедена, пак ще си открия главата. Ала знам, похотта е способна за миг да овладее човека, дори когато си мисли, че не я желае, дори когато не му се вярва. Мъже и жени, всички ние, нощем в сънищата си извършваме грях, който през деня ни се струва, че не желаем. Не е ли така?
— Престани, Ханде — каза Кадифе.
— Не е ли така?
— Не е така — отговори Кадифе, обръщайки се към Ка. — Преди две години Ханде щеше да се омъжва за кюрд, доста привлекателен младеж. Но нещо се забърка в политиката, убиха го…
— Това няма никаква връзка с факта, че ходя забрадена — гневно изрече Ханде. — Защо ходя забрадена? Защото, концентрирам ли се, все не мога да си представя как ще се чувствам незабрадена. Това е причината. Концентрирам ли се, в представите си аз или се превръщам в неприятна непозната от рода на „агитаторката“, или в похотлива никаквица. Успея ли поне веднъж да си представя как прекрачвам института незабрадена, как пристъпвам из коридорите, как влизам в час, едва тогава бих намерила сили в себе си, дай Боже, да го сторя и да стана свободен човек. Защото ще съм свалила забрадката по собствена воля и желание, а не по полицейска принуда. Досега обаче така и не съм успяла да се концентрирам върху този момент.