— Тогава не обръщай внимание тъкмо на този момент — рече Кадифе. — И да го преодолееш, за нас ти ще си останеш любимата ни Ханде.
— Не, няма да остана — отвърна Ханде. — Разграничих се от вас, реших да си открия главата и в душите си вие всъщност ме презирате, обвинявате ме… — Сетне се обърна към Ка: — Понякога пред очите ми изниква девойка, тя прекрачва незабрадена института, тръгва по коридорите, влиза при групата си, по която толкова тъгува, и в този миг си припомням дъха на коридорите и тежката атмосфера в стаята. Тогава зървам девойката в стъклото на прозореца, разделящ учебната стая от коридора и щом проумея, че девойката, която виждам, не съм аз, а някоя друга, започвам да плача.
Стори им се, че Ханде отново ще се разплаче.
— Не ме тревожи толкова преобразяването ми в друга — каза Ханде. — Тревожи ме, че повече няма да мога отново да бъда същата, че направо ще забравя каква съм сега. Дори само заради това човек би могъл да се самоубие… — Обърна се към Ка и смутено попита: — Никога ли не сте изпитвали желание за самоубийство?
— Никога, ала след случващото се с жените в Карс, човек няма как да не се замисли върху тази тема.
— Желанието за самоубийство на повечето от момичетата в нашето положение е продиктувано от необходимостта да се почувстват господарки на собствените си тела. По същата причина се самоубиват подлъганите, изгубили девствеността си момичета, както и девствениците, принудени да се омъжат за човек, когото не желаят. За тях самоубийството е израз на стремежа им към невинност и чистота. Никога ли не сте писали нещо за самоубийството? — Тук несъзнателно се обърна към Ипек: — Притесних ли много вашия гост? Добре, ще го оставя на мира, ама след като ми каже откъде идват стихотворенията, които му „идват“ в Карс?
— Щом почувствам, че стихотворението идва, душата ми се изпълва с благодарност към този, който го изпраща, защото съм неизмеримо щастлив.
— Той ли ви кара да материализирате стихотворението? Кой е той?
— Не че го вярвам, ала чувствам, че той ми изпраща стихотворението.
— Не вярвате в Аллах, или в това, че той ви изпраща стихотворението?
— Аллах ги изпраща — вдъхновено отвърна Ка.
— Той видя със собствените си очи как се е разраснало тук религиозното движение — вметна Тургут бей. — Може пък и да са го заплашили… Постреснал се е и е започнал да вярва в Аллах.
— Не, не е вярно, просто ми идва отвътре — рече Ка. — Тук изпитвам желание да бъда като всички.
— Изплашили сте се, за което ви укорявам.
— Така е, плаша се, при това много се плаша — извика в същия миг Ка.
Скочи на крака тъй, сякаш бяха насочили срещу него пистолет. Сътрапезниците му се обезпокоиха.
— Къде така? — извика Тургут бей, сякаш на свой ред бе усетил насочено към себе си оръжие.
Ханде пък си промърмори:
— Не ме е страх, хич не ме е еня за нищо.
Но и тя като останалите се вглеждаше в лицето на Ка, за да определи откъде идва опасността. След години вестникарят Сердар бей щеше да сподели с мен, че в този момент лицето на Ка избеляло като вар, макар че не било лице на почувствал се зле от страх или от световъртеж човек — то изразявало дълбоко щастие. Прислужницата пък настойчиво щеше да ми обяснява как докато влизала в стаята, се появила някаква светлина и погълнала всичко в сиянието си. Още тогава в нейните очи Ка се бе издигнал в ранг на светец. Някой от присъстващите изрекъл: „Стихотворението дойде.“ И всички посрещнали думите му по-развълнувано и по-стреснато, отколкото ако към тях самите са насочили оръжие.
След време, преосмисляйки случилото се в един бележник, Ка щеше да оприличи напрегнатостта на очакването в стаята на страховитото очакване при спиритическите сеанси, на които бяхме свидетели като деца. Такива вечери преди двайсет и пет години устройваше възпълничката майка на наш приятел, млада вдовица, в дома им на една задна уличка в Нишанташъ, където присъстваха и други нещастни домакини като нея, пианист с парализирани пръсти, невротична филмова звезда на средна възраст, за която непрекъснато подпитвахме „и тя ли ще дойде?“, сестра й, спохождана от чести припадъци, пенсиониран паша, „флиртуващ“ с попрецъфтялата филмова звезда — нашият приятел ни извеждаше през задната стая, мен и Ка, и тихичко ни въвеждаше в хола. В миговете на напрегнато очакване някой изричаше: „Ей, дух, ако си тук, дай ни знак!“, всички се притаяваха, сетне се чуваше тропот, проскърцване на стол, стон или груб ритник по крака на масата и някой уплашено изричаше: „Духът е тук“. Но Ка съвсем не приличаше на човек, срещнал дух — запъти се към кухненската врата, а лицето му грееше от щастие.