Когато го повикаха на сцената, Ка все още съхраняваше в съзнанието си своето стихотворение, така че никой, дошъл от Порлок, да не може да го разсее. Открояваше се сред всички останали. Сред всички останали го открояваше немското му, пепеляво на цвят палто.
Бученето в залата внезапно секна. Разбеснелите се ученици, безработните, протестиращите политически ислямисти се умълчаха, тъй като не бяха наясно на какво предстоеше да се смеят и срещу какво ще трябва да се опълчват. Чиновниците от първите редове, полицаите, цял ден следили Ка, заместник-валията, заместник-директорът по сигурността и учителите знаеха, че той е поет. Високият водещ се бе постъписал от настъпилата тишина. Зададе му въпрос, типичен за телевизионните програми, посветени на културата. „Вие сте поет. Пишете поезия. Трудно ли се пише поезия?“ В края на краткото, задължително интервю (всеки път, когато го гледах на видео, ми се щеше да го забравя), единственото, което беше достигнало до публиката, не бе дали трудно се пише поезия, а че Ка е пристигнал от Германия.
След малко водещият запита Ка: „Как намирате нашия красив Карс?“ Ка се поколеба и отвърна: „Много красив, много беден, много тъжен.“
Двама ученици от кораническото училище на задните редове се изсмяха. „Душата ти е бедна на тебе!“ — провикна се някой. Окуражени от това, шест-седем души се изправиха и се разкрещяха. Половината от публиката сипеше подигравки, ала никой не разбираше какво говори останалата половина. Когато след време посетих Карс, Тургут бей сподели с мен, че при тези думи на Ка, Ханде, която гледала телевизия в хотела, се разревала.
Водещият каза: „Вие представлявате турската литература в Германия.“
Някой извика: „Кажи защо си дошъл тук?“
„Дойдох, защото съм прекалено нещастен — рече Ка. — Тук съм по-щастлив. Моля, изслушайте ме, сега ще ви прочета стихотворението си.“
Надмогвайки мигновеното объркване и крясъците, Ка започна да чете. Когато подир години видеолентата от оная нощ попадна в ръцете ми, аз наблюдавах с възхита и обич своя приятел. За първи път го виждах да чете стихове пред толкова многобройна публика. Напредваше вглъбено, като човек, който се движи предпазливо и спокойно. И далеч, много далеч от позьорството! Изрецитира стихотворението гладко, непринудено, като изключим, че на два пъти се поспря, сякаш си припомняше нещо.
Когато Неджип проумя, че стихотворението е вдъхновено от „гледката“, която преди малко му бе описал, че дума по дума бе включено казаното от него за „Мястото, където Аллах не съществува“, той се изправи като омагьосан, но Ка не забави темпото, напомнящо за падащия сняг. Чуха се две-три изръкоплясквания. Някой от задните редове се изправи, започна да вика, последваха го и други. Не стана ясно дали акламираха стиховете или душите им се бяха стъписали. Ако не се брои силуетът на Ка, който след малко щеше да се появи на зеления фон, това щеше да е последното изображение на моя приятел, приятел от двайсет и седем години, което щях да имам възможност да видя с очите си.
17
„Родината или тюрбанът“
Пиеса за момичето, подпалило своя чаршаф
След стихотворението на Ка, водещият, с присъщите си неестествени движения, обяви отчетливо най-значимото събитие на вечерта: „Родината или тюрбанът“.
Откъм средните и задните редове долетяха лек ропот, няколко подсвирквания и шумно изразеното недоволство на групичка зрители, а откъм предните редове — одобрителните аплаузи на чиновниците. Къде с любопитство, къде с респект публиката в претъпканата зала зяпна в очакване какво ще последва. Лековатите скечове на театралната трупа, безсрамните пародии на Фунда Есер по подбрани реклами, хвърлянето на гьобеци с повод и без повод, сценката за възрастната министър-председателка и нейния корумпиран съпруг, представена от Фунда Есер и Сунай Заим далеч не бяха охладили страстите на вечерта, напротив — както чиновниците от предните редове, така и останалите ги бяха намерили за доста забавни.