Не приличаше на героиня от епохата на Просвещението, а на „жена, която всеки миг ще бъде изнасилена“ — образ, пресъздаван често от самата нея в пътуващите из провинцията театри. Тя сведе леко врат с привичността на жертвата, ала умоляващият й поглед не успя, както се надяваше, да предизвика сексуални желания у мъжете в залата. Единият от фанатиците ислямисти със заоблени бради я просна на пода (в предходната сцена същият игра ролята на бащата и сега бе нагримиран доста нескопосно), повлече я за косата, а пък другият, заел позата на героя от ренесансовите картини, изобразяващи Авраам, който принася в жертва сина си, опря ножа в гърлото й. В тази сцена се долавяше нещо от предпазливата представа за „революцията на реакционерите и ислямистите“, популярна сред европеизираните интелектуалци и чиновници през първите години на Републиката. Най-напред се сепнаха възрастните чиновници от предните редове и настанилите се зад тях консервативни старци.
Без да променят многозначителната си поза, Фунда Есер и „двамата фундаменталисти“ замръзнаха точно за осемнайсет секунди. Немалко от карсците, с които разговарях след време, споделиха, че тримата останали неподвижни доста повече секунди, достатъчни да се разбесува множеството в залата. Учениците от кораническия лицей бяха вбесени не само от грозотата и озлобения вид на пръкналите се на сцената „ислямски фанатици“, от техните окарикатурени образи, но и от това, че се показва не страданието на момичетата с тюрбани, а на отхвърлилите чаршафа. Бяха се усетили, че постановката е чисто предизвикателство. Запращайки с крясъци по сцената половин портокал и една възглавничка, те осъзнаха, че губят контрол и така попадат в заложената срещу самите тях клопка — тази безизходица ги вбесяваше неимоверно повече. Ето защо политически най-опитният измежду тях, Абдуррахман Йоз (три дни по-късно баща му, отивайки в Сивас да прибере тялото на сина си, щеше да е принуден да го запише с истинското му име), нисък, широкоплещест ученик от последния курс, се опитваше да успокои другарите си, да ги накара да млъкнат и да заемат местата си, но безуспешно. Ръкоплясканията и дюдюканията, долитащи откъм различни места в залата, както и реакциите на любопитните окуражиха още повече разгневените ученици. Младите ислямисти, все още „без влияние“ в Карс и околностите му, нея вечер за първи път — и това беше по-важното — бяха чули как дръзките им гласове се спояват в единогласие и с изненада и радост бяха осъзнали, че са способни да парализират от страх първенците и военните. Сега, когато телевизията предаваше събитието в целия град, те вече не можеха да се откажат, преди да се насладят докрай на най-фундаменталното представление. Отпосле, естествено, бързичко щеше да бъде забравено, че зад шеметно нарастващата олелия се криеше единствено желанието за веселба. Понеже многократно изгледах видеоматериала, забелязах как част от скандиращите лозунги и ругателства ученици дори се подхилкваха, а окуражаващите ги ръкопляскания и дюдюкания идеха от най-обикновени граждани, решени да се позабавляват и да поразсеят притесненията си към финала на тази непонятна „театрална“ нощ. Чух да разправят, че „щом предните редове не се притесняват и не приемат насериозно безсмислената шумотевица, значи възможните последствия са взети предвид“; разпространяваха се слухове, че „обезпокоените през ония осемнайсет секунди висши чиновници и богаташи всъщност са знаели какво предстои и са извели семействата си от залата, и че всичко било предварително замислено в Анкара“.
Тъкмо тогава, обезпокоен, че в суматохата е забравил появилото се в ума му стихотворение, Ка е напуснал залата. Междувременно на сцената изникна избавителят, който щеше да измъкне Фунда Есер от лапите на нападателите „реакционери“ със заоблени бради — Сунай Заим; с калпак като на Ататюрк и на героите от Освободителната война, в стара военна униформа от 30-те години. Още след първите му уверени стъпки по сцената (лекото му накуцване изобщо не си личеше), двамата реакционери ислямисти със заоблени бради се проснаха ничком. Все същият самотен, възрастен учител се надигна и гръмко зааплодира Сунай. Двама-трима поизвисиха глас: „Да си ни жив и здрав!“ А когато ярка светлина озари фигурата му, на карсци им се привидя, че Сунай Заим е чудо, пристигнало от друга планета.
Хората наистина бяха впечатлени от вида му — красив и просветлен. Не бе помръкнало нищо от неговото сурово, решително, драматично излъчване, не бе помръкнала крехката му, дори женствена красота, похабявана в изнурителните турнета из Анадол, където бе си осакатил крака — всичко онова, което привличаше като магнит левите студенти през 70-те, когато Сунай Заим изпълняваше ролите на Че Гевара, Робеспиер и бунтовния Енвер паша. Повдигайки показалеца на дясната си ръка в бяла ръкавица не към устните си, а към брадичката си, той каза: