— Замълчете.
Беше излишно — публиката и без друго се бе притаила, пък и в текста отсъстваше подобна реплика. Изправилите се мигом си седнаха по местата и повече никой не обели дума.
— Сред страдания!
Изглежда не бе успял да довърши фразата си, защото никой не разбра кой е сред страдания. В миналото тези думи достигаха до съзнанието на народа, на нацията; сега обаче карсци не проумяваха кой е сред страдания — представлението, самите те, Фунда Есер или Републиката? Вярно бе обаче усещането, което подсказваха тия думи. Цялата зала бе обладана от прочувствено мълчание, примесено със страх.
— Предостойни, скъпи мой турски народе — произнесе Сунай Заим, — никой не ще успее да те върне от великото, благородно пътуване, което си наченал в посока на просвещението. Нека нищо не те смущава. Реакционерите, мръсниците и консерваторите никога не ще успеят да турят прът в колелото на историята. Ще се изпотрошат ръцете, посегнали на Републиката, свободата и светлината.
Чу се една-единствена подигравателна реплика и тя беше на развълнуван Неджипов приятел, настанил се през две места от него. Инак в залата се бяха възцарили дълбока тишина и страх, примесен с възхита. Не помръдваше никой, седяха изправени като свещи в очакване да чуят няколкото сурови и благи думи от избавителя, проумял колко е притеснителна вечерта, или пък някоя и друга полезна историйка, която да обсъждат отпосле по домовете си. В този момент иззад двата края на завесите излязоха двама войници. Към тях се присъединиха още трима, вероятно влезли през задния вход — те минаха по пътеките между редовете в залата. Появата, както е в модерните постановки, на актьори измежду зрителите първоначално стъписа публиката, сетне я развесели. Междувременно на сцената изтича очилато хлапе-вестоносец — хората го познаха и се закискаха. Беше очилаткото, хитроватото, мило племенниче на продавача на вестници в павилиона срещу Народния театър — познаваха хлапето, понеже денем киснеше при чичо си. То се приближи към Сунай Заим, той се наведе и детето нашепна нещо на ухото му.
Цял Карс видя как се натъжи Сунай Заим.
— Директорът на Педагогическия институт почина в болницата — промълви той. — Това подло престъпление ще е последен удар срещу Републиката, секуларизма и бъдещето на Турция.
Още преди публиката да смели печалната вест, войниците на сцената снеха пушките от раменете си, свалиха предпазителите и обърнаха дулата срещу множеството. Стрелбата отекна с непоносимата си пукотевица.
Това можеше да се приеме като нежно сплашване, като знак, проводил ни тъжна вест от нереалната вселена на спектакъла. Омаяни от театралния експеримент, карсци си казаха, че това ще трябва да е модерна, повлияна от Запада, постановъчна иновация.
И отново откъм публиката придойде някакво оживление, някакъв трепет. Стресналите се от пукотевицата на оръжията отдадоха този трепет на страха у околните. Неколцина от зрителите понечиха да се надигнат, а „реакционерите със заоблени бради“ още повече се спотаиха на сцената.
— Никой да не мърда — заповяда Сунай Заим.
В същия миг войниците отново насочиха пушките си към публиката и се прицелиха. Нисичкият ученик, смелчагата, седнал през две места от Неджип, се надигна и заскандира:
— Долу безбожните секуларисти, долу безбожните фашисти!
Войниците стреляха повторно.
Ведно с пукотевицата, в залата пак полъхна вятърът на трепета и страха.
Зрителите от задните редове видяха как скандиращият до преди миг младеж се свлече на седалката и как със същата бързина се изправи, размахал некоординирано ръце. Онези, които цяла вечер се забавляваха с пакостите и странностите на учениците от кораническия лицей, тутакси се изкикотиха на това как ученикът с некоординираните движения се строполи между редовете, като същински мъртвец.
Чувството, че срещу отделни места в залата се стреля наистина, възникна при третия залп. Защото, за разлика от стрелбата с халосни патрони, тази я чуваш не само с ушите си, а и със стомаха си, точно както е в нощите, когато полицаите преследват терористи. Голямата немска печка, отопляваща от четирийсет и четири години залата, бе издала особен звук. От продупчилия се тенекиен кюнец бе заструил дим като от чучур на кипнал чайник. Хората вече бяха забелязали окървавената глава на отправилия се към сцената мъж, надигнал се от средните редове. Миришеше на барут. И макар да се усещаше нарастващото безпокойство, хората продължаваха да седят като истукани. В залата се бе настанило усещането за самота, което човек изпитва при кошмар. Учителката по литература Нурие ханъм, навикнала при всяко свое заминаване за Анкара да посещава постановките на Държавния театър, за първи път се изправи и зааплодира участниците на сцената, тъй като бе любителка на реалистичните театрални ефекти. Тъкмо в този миг бе се надигнал и Неджип, досущ като готов за отговор ученик.