— Жалко за държавната собственост — обади се отстрани директорът. — Развържете ме, ще ви отключа.
Щом се вмъкнаха вътре, Ка продължи по пътя си. От време навреме дочуваше изстрели, но не им обръщаше по-голямо внимание, отколкото на кучешкия вой. Цялото му внимание бе съсредоточено към вълшебството на безбурната вечер. Поспря се пред стара, безлюдна арменска къща. После пред руините на църква — почтително се загледа в ледунките, виснали от напомнящите привидения клони на градинските дървета. Изпита чувство на вина, понеже под мъртвешката светлина на бледожълтите градски улични лампи всичко му изглеждаше като изникнало от тъжен сън. От друга страна душата му преливаше от благодарност към тази безмълвна, забравена страна, навяваща в сърцето му поезия.
Малко по-нататък ядосана майка кореше сина си през прозореца, викаше го да се прибере, пък той й отвърна: „Ще ида да видя какво става.“ Ка мина между тях. На ъгъла на булевард „Фаикбей“ видя, че от обущарницата разтревожено изскочиха двама на неговата възраст: единият по-едричък, а другият слабичък като дете. Цели дванайсет години те два пъти седмично казвали на жените си: „Отивам до чайната.“ Двамата любовници се срещаха тайно във вонящата на лепило обущарница и сега, дочули по вечно включения телевизор на съседа от горния етаж, че е забранено да се излиза на улицата, се бяха разтревожили. Ка сви по булевард „Фаикбей“ и две преки по-надолу, срещу дюкяна, пред който тази сутрин оглеждаше пъстървата връз тезгяха, забеляза танк. Сред омагьосващата тишина и танкът, и улицата изглеждаха тъй неподвижни — направо като мъртви — та Ка си помисли, че в машината няма никого. Люкът обаче се отвори, подаде се една глава и човекът му каза веднага да се прибира вкъщи. Ка го попита как да стигне до хотел „Карпалас“. Още преди войникът да му е отговорил, Ка зърна тъмната редакция на вестник „Серхат шехир“ и сам откри посоката за връщане.
Топлината в хотела, светлината на фоайето изпълниха с радост сърцето му. По лицата на гостите, които пушеха по пижами и гледаха телевизия, Ка разбра, че се е случило нещо извънредно, обаче съвсем фриволно, като дете, избягващо нелюбимата тема за разговор, освободи ума си от всичко. Влезе окрилен в апартамента на Тургут бей. Цялата групичка продължаваше все така да седи на масата и да се взира в телевизионния екран. Забелязвайки Ка, Тургут бей скочи и укоризнено му каза, че се прибира твърде късно, а те всички изгаряли от любопитство. Очите на Ка и Ипек се срещнаха, докато Тургут бей продължаваше да говори.
— Много добре изпълни стихотворението — рече Ипек. — Гордея се с тебе.
Ка тутакси проумя, че няма да забрави този миг до края на своя живот. Толкова бе щастлив, че ако не бяха въпросите на момичетата и изтерзаната от любопитство душа на Тургут бей, сигурно щеше да се разреве.
— Май войниците сториха нещо — каза Тургут бей. Гласът му бе притеснен, той още не можеше да реши да се обнадеждава ли или да страда.
Върху трапезата цареше хаос. Някой бе изтръскал пепелта от цигарата си в обелка от мандарина — вероятно Ипек. Когато Ка беше малък, по същия начин постъпваше младата леля Мюнире, далечна роднина на баща му — тя, докато разговаряше с майка му, никога не забравяше да каже „моля, госпожо“, и все пак беше презирана от нея заради маниерите си.
— Забраниха да се излиза на улицата — рече Тургут бей.
— Разкажи ни какво се случи в театъра.
— Политиката не ме интересува — отвърна Ка.
Първо Ипек, а после и всички останали осъзнаха, че го изрича с глас, идещ от дълбините на душата му, ала Ка все пак се почувства виновен.
Едничкото му желание бе дълго, безмълвно да седи тук и да гледа Ипек, но го тревожеше настроението, обгърнало къщата — то бе в унисон с „революционната нощ“. И не защото не си спомняше военния преврат от детството си, а защото всеки го подпитваше за нещо. Ханде бе заспала в един ъгъл. Кадифе се взираше в телевизионния екран, а на Ка не му се щеше дори да погледне към него; Тургут бей бе доволен, че се е случило нещо интересно и същевременно беше обезпокоен.