Ка приседна до тях, улови ръката на Ипек и й каза да се качи в горната стая. Предчувстваше, че едва ли ще се сближат повече, това му причини болка и той излезе сам от стаята. Лъхна го познатият мирис на дърво. Окачи на куката върху вратата палтото си. Запали малката лампа до леглото: умората, като прииждащо дълбоко от недрата му бучене, бе обгърнала цялото му тяло, клепачите, дори стаята и хотела. Ето защо, докато припряно записваше в бележника новата си творба, той усещаше, че стиховете, постелята, на която бе приседнал, хотелът и оснеженият Карс са продължение на цялата вселена.
Озаглави стихотворението си „Нощта на революцията“. То започваше с нощите на военния преврат, когато се будеше цялото му семейство и всички слушаха по пижами радиото и военните маршове, после следваше описание на общите им празнични трапези. Затуй по-късно реши, че творбата му не е плод на една изживяна революция, а на паметта и щеше да обозначи стихотворението тъкмо на разклонението ПАМЕТ върху снежната звезда. Един от значимите проблеми в него бе, че съзнанието на поета има интерес да се затваря за трагедията, завладяла света. Само поет, който успее да го постигне, изживява настоящето като мечта: успешната реализация на поета е трудна работа! Привършвайки стихотворението, Ка запали цигара и се загледа през прозореца.
20
Щастие и благоденствие за страната и нацията ни
Нощта, в която Ка се наспа, и утрото
Точно в двайсет и два и двайсет Ка заспа като къпан. По някое време засънува, че вали сняг. Преди малко снегът бе завалял наново над бялата улица, която виждаше през полуоткрехнатото перде — изглеждаше необикновено мек на бледата светлина от лампата, осветяваща розовата табела „Хотел Карцалас“: вероятно Ка преспа спокойно цялата нощ, тъкмо защото странната омагьосваща мекота на снега поглъщаше звуците от изстрелите по карските улици.
Две преки по-нагоре един танк и два военни камиона бяха щурмували общежитието на кораническия лицей. Стълкновението станало не пред парадния вход, все още напомнящ за изящния майсторлък на арменските железари, а пред дървената порта, през която се влиза в общежитието на учениците от последния клас и в общия салон за срещи — за да ги сплашат, войниците в градината най-напред стреляли нагоре към мрака. Тъй като най-активните ученици — политически ислямисти били в Народния театър, където ги държали под око, в общежитието били останали единствено по-наивните и индиферентните, но дори и те, видели случващото се на сцената по телевизията, се разбунили; барикадирали портата с маси и чинове и изпълнени с очакване, заскандирали „Аллах е велик!“. Няколко луди глави вече били замерили войниците през прозорчето на тоалетната с отмъкнати от столовата вилици и ножове; към края на стълкновението наново, понеже им хрумнало да си поиграят с единствения пистолет, който притежавали, проехтели изстрели, а улученият в челото слабичък, с красиво тяло и красиво лице ученик паднал мъртъв. Повечето от облечените в пижами ученици от средното училище — и по-нерешителните, дето съжалявали, че са участвали в стълкновението само колкото да сторят нещо, и по-активните, чиито лица вече били в кръв — плачели, докато ги наблъсквали в автобуси, докато ги биели и откарвали в Дирекцията по сигурността. Поради обилния снеговалеж малцина забелязали случилото се.
Почти всички жители на Карс били будни, ала вниманието им все така било приковано към телевизионния екран, а не към улицата. Когато в излъчваното на живо от Народния театър предаване Сунай Заим обявил, че това не е пиеса, а революция, войниците извели викащите от залата и изнесли на носилки телата на ранените и убитите; тогава на сцената се качил добре познатият на цял Карс заместник-валия Имман бей и с обичайния си официален, изнервен, ала вдъхващ доверие и попритеснен от първата си изява на живо в ефира глас съобщил, че е забранено да се излиза на улицата до дванайсет часа на следващия ден. Понеже двайсетина минути освободената от него сцена останала пуста, карсци виждали единствено завесите на Народния театър, сетне предаването за кратко било прекратено, след което на екрана пак се появили завесите. Те бавно започнали да се вдигат и излъчването на „нощта“ продължило.
У мнозинството от гражданите, които се опитвали, взрени в телевизорите си, да проумеят ставащото, ситуацията предизвикала действителна тревога. В плен на надигащия се в душите им смут били дори позадремалите и подпийналите; едни предчувствали, че нощта и смъртта могат да се повторят. Други, безразлични към политическата страна на събитията, се вглъбявали в подновения спектакъл, както след години щях да го сторя и аз, откривайки в него нова възможност за осмисляне на събитията от онази нощ в Карс.