— Какво стана? — усмихнато попита Ипек. — Добре ли поспа?
Благосклонността й, породена от вчерашната нощ, от вчерашното щастие, уплаши Ка. Той едва успя да измънка:
— Снегът като че ли никога няма да спре.
Изгледаха се от глава до пети. Ка осъзна — не ще успее да промълви нито дума, а и дори да го стори, ще изглежда фалшиво. Взря се в нейните огромни, светлокафяви, леко кривогледи очи, показвайки й, че не би могъл да стори нищо друго, освен да мълчи. Ипек бе вече усетила, че душевното състояние на Ка е съвършено различно от вчерашното и й бе станало ясно, че пред нея стои съвсем друг човек. Ка също усети как Ипек долавя мрака в душата му и дори го приема с разбиране. Усети как това разбиране го обвързва за цял живот с тази жена.
— Снегът няма да спре скоро — внимателно изрече Ипек.
— Нямам хляб — отвърна й Ка.
— Ах, извинявай.
Отскочи до бюфета, върху който димеше самоварът. Остави подноса и започна да реже хляб.
Поиска й хляб, защото не издържаше на създалата се атмосфера. Гледаше след жената, а изразът му сякаш говореше: „Всъщност и сам можех да си нарежа хляб.“
Ипек бе с бял вълнен пуловер, с дълга кафява пола и с широк колан, какъвто вече никой не носеше — беше модерен през 70-те. Талията й бе тънка, бедрата й — изрядни. Ръстът й — подходящ за ръста на Ка. Той харесваше глезените й и бе сигурен, че завърне ли се във Франкфурт без нея, до края на живота си с горчивина ще си спомня как държеше ръката й, как полу на шега, полунасериозно я целуваше и колко щастлив се усещаше, докато двамата се шегуваха.
Ръката на Ипек спря да реже хляба и Ка се извърна встрани миг, преди тя да се е обърнала.
— Слагам в чинията ви сирене и маслини — провикна се Ипек.
Ка се досети — говори му на „вие“, понеже не бяха сами в салона.
— Разбира се, благодаря — отвърна със същия тон Ка, оглеждайки останалите клиенти.
Когато очите им се срещнаха, по лицето й разбра — усетила е, че я е наблюдавал допреди малко. Мисълта как добре се ориентира Ипек в отношенията между мъжа и жената, как отлично владее сложните дипломатически тънкости в тия отношения, които той никога нямаше да може да усвои, го постресна. Впрочем, той и без друго се боеше от вероятността, че тя е едничкият му шанс в живота да бъде щастлив.
— Хляба го докара военен камион — изрече Ипек с усмихнат поглед, който смазваше сърцето на Ка. — Поради забраната да се излиза на улицата, Захиде ханъм не дойде и сега аз се грижа за кухнята… Доста се изплаших, като видях войниците.
Защото войниците, може би, бяха дошли да приберат Ханде или Кадифе. Дори баща й…
— Отвели са в Народния театър дежурните пазачи на болницата, за да почистват кръвта — прошепна Ипек и седна на масата му. — Нахлули са в студентските общежития, в кораническия лицей, в партийните централи…
Там също имало убити. Задържани били стотици хора, но някои били освободени на сутринта.
При извънредни политически ситуации всички започваха да си шепнат — Ка си припомни университетските лавки отпреди двайсет години, разказваните шепнешком подобни истории за изтезания и насилия, изпълнените с гняв и мъка коментари във връзка с тях. В онзи период на Ка му се искаше да забрави, че в Турция се живее в душевен мрак и с чувството на вина, искаше му се да се прибере у дома и да чете, да чете някоя книга. А сега изпита импулса да подпомогне Ипек, като завърши фразата й с „Много страшно, много!“; обаче се отказа, защото разбираше, че всяко негово намерение, да говори ще е неестествено, тъй че продължи да дъвче виновно хляба и сиренето.
Докато Ипек му нашепваше, че транспортните средства, изпратени по кюрдските села, та да могат бащите да идентифицират труповете на синовете си от кораническия лицей, били заседнали в снега, че е обявен денят, в който всеки трябвало да предаде оръжието си на държавата, че е забранена дейността на кораническите курсове и на политическите партии, Ка се вглеждаше в ръцете, в очите и в кожата на изящната й шия, в кестенявата й коса, обрамчваща шията. Би ли го обикнала? Опита се да си представи как се движат по Кайзерщрасе във Франкфурт, как излизат от вечерната прожекция и се прибират в собствения си дом. Песимизмът обаче бързо овладя душата му. Сега пренасочи вниманието си към дебело нарязаните, както е в мизерстващите семейства, филии хляб в кошничката и към нещо дори по-лошо — дебелите филии хляб бяха подредени на пирамида, както го правеха в рибните ресторанти.