— Моля те, говори за нещо друго — внимателно каза Ка.
В момента Ипек обясняваше как ей тук, две сгради по-нататък, са спипали някакъв по нечий донос, както прекосявал градинката — млъкна разбиращо.
Ка съзря страх в очите й.
— Вчера, знаеш, бях безкрайно щастлив, за първи път от години прописах стихове — заоткровеничи Ка. — Но сега не издържам на тези истории.
— Вчерашното ти стихотворение бе много хубаво — каза Ипек.
— Ще ми помогнеш ли, преди изцяло да ме е завладяло нещастието?
— Как да ти помогна?
— Сега ще се кача в стаята си — отвърна Ка. — Ти ела след малко и притисни с ръце главата ми. За кратко, съвсем за кратко.
Още докато го изричаше, по уплашените й очи Ка разбра, че не ще го стори. Надигна се. Беше си провинциалистка, от местните; бе чужденка за Ка и той беше поискал от нея нещо, което една чужденка не можеше да проумее. Поначало не трябваше да прави това глупаво предложение, за да не вижда лицето на жената, изразяващо неразбиране. Изкатервайки тичешком стъпалата, той не спря да се самоукорява, за да може да убеди себе си, че е влюбен в нея. Влезе в стаята си, хвърли се на леглото — колко глупаво постъпи, каза си, да дойдеш тук от Истанбул и колко много сбърка, като се върна в Турция от Франкфурт. Какво ли би рекла майка му, която преди двайсет години се опитваше да държи сина си далеч от поезията, от литературата, за да води нормален живот, ако знаеше, че на четирийсет и две години щастието му е тук, в Карс и е свързано с жена, която се „грижи за кухнята“ и реже хляба на дебели филии? Какво ли би рекъл баща му, ако научеше, че синът му коленичи пред някакъв си дошъл от село шейх и с насълзени очи разговаря с него за вярата в Аллах? Тъжните и едри снежинки на завалелия отново сняг забавено се нижеха пред прозореца.
На вратата се почука, той скочи, изпълнен с надежда. Беше Ипек, но лицето й изразяваше нещо различно: съобщи му, че е пристигнал военен камион, че от него слезли двамина, единият военен, и че питали за Ка. Казала им, че ще му съобщи за тях.
— Хубаво — рече Ка.
— Ако искаш, да ти направя оня масаж — предложи Ипек.
Ка я притегли в стаята, затвори вратата, целуна я, сетне я отведе да седне на леглото. Той самият се изтегна върху него и положи главата си в скута й. Постояха безмълвно известно време, наблюдавайки през прозореца гаргите, сновящи по заснежения покрив на сто и десетгодишната сграда на общината.
— Благодаря, достатъчно — каза Ка.
Грабна от куката на вратата палтото си с цвят на пепел и излезе. В един миг, докато се спускаше по стълбите, вдъхна мириса на палтото си, напомнящо му за Франкфурт и му домъчня за живота в Германия, с всичките му там нюанси. Името на русия продавач от „Кауфхоф“, помогнал му да си купи палтото — когато на следващия ден отиде да си вземе скъсеното палто, го видя отново, — бе Ханс Хансен. Най-вероятно понеже името му бе типично немско, а косата руса, Ка веднъж-дваж се беше присетил за него в просъницата на отминалата нощ.
21
Само че аз никого не мога да разпозная
Ка в студените и страшни помещения
Бяха изпратили един от ония стари, излезли вече от употреба дори в Турция военни камиони да отведе Ка. Цивилният млад мъж с орлов нос и бяла кожа, дошъл да го вземе от хотелското фоайе, го настани отпред в кабината, по средата, а самият той зае мястото до вратата. Като че Ка се канеше да я отвори и да побегне. Бе се отнесъл вежливо с Ка, нарече го „господине“ и Ка си направи извода, че не ще да е цивилен полицай, а офицер от МИТ и вероятно не ще се държи зле с него.
Преминаха бавно по абсолютно обезлюдените и абсолютно бели улици на града. Шофьорското място, по-скоро поукрасено с две-три нефункциониращи стрелки по таблото бе доста издигнато, та Ка успяваше да види вътрешността на къщите през тук-там дръпнатите пердета. Телевизорите навсякъде бяха включени, ала повечето карсци, затваряйки се в себе си, бяха спуснали пердетата. Изяществото на изникналите като от сън улици, които му се откриваха след всеки мах на чистачките, едва насмогващи да изчистят предното стъкло от снега, изяществото на старите руски къщи в балтийски стил и на заснежените върби, наведе Ка на мисълта, че се придвижват из улиците на съвсем друг град, а шофьорът и мъжът с орловия нос са като омагьосани.
Спряха пред Дирекцията по сигурността и побързаха да влязат, понеже ужасно се намръзнаха в камиона. В сравнение с вчера, вътре се оказа многолюдно и оживено. Цареше атмосфера на особен хаос и суматоха, характерни за местата, където работят заедно много турци. Ка съзря някакво сходство с коридорите на съда, с входовете на стадионите, с автогарите. Но наоколо витаеше атмосфера на ужас и смърт, каквато се усеща в миришещите на йодна тинктура болници. Мисълта, че нейде съвсем наблизо измъчват някого, препълни душата му с чувството за вина, или по-скоро със страх.