— Няма от какво да се боите. И без туй като отворят пътищата, си заминавате.
— Само че аз никого не мога да разпозная — рече Ка с някакво плахо упорство.
Разпозна няколко души по-късно: много добре си спомняше как единият подхвърляше разни лафчета към сцената, когато там се изявяваше Фунда Есер, а пък другият непрестанно скандираше лозунги. Ако ги натопи, помисли си той, ще е ясно, че желае да сътрудничи на полицията, тъй че по-късно, види ли Неджип, ще му е по-лесно да отрече, че го познава (все пак вината на момчетата не беше сериозна).
Не натопи обаче никого. Младеж с окървавено лице в една от килиите се примоли: „Умолявам ви, командире, не казвайте на майките ни.“
Вероятно, обзети от революционна превъзбуда, бяха налагали тези младежи не с някакви помощни средства, а единствено с юмруци и ботуши. И в последната килия Ка не откри човек, който да прилича на убиеца на директора на Педагогическия институт. Успокои се, когато и там не зърна Неджип.
Горе Ка проумя — кръглоликият мъж и онези, които му нареждаха, бяха твърдо решени да представят пред жителите на Карс като успех на революцията залавянето на убиеца на директора на Педагогическия институт и дори неговото обесване. Сега в стаята завари някакъв пенсиониран майор. Мъжът, пренебрегвайки заповедта да не се излиза на улицата, бе успял да се добере до Дирекцията по сигурността и настояваше да освободят арестувания му племенник. Помоли да не го подлагат на прекалени мъчения, понеже младият му роднина „не е разгневен на обществото“, разправи, че бедната му майка го записала в кораническия лицей само защото повярвала на лъжата, че държавата раздава безплатно вълнени палта и сака на всички учащи се; всъщност цялата фамилия подкрепяла Републиката и Ататюрк. Кръглоликият мъж прекъсна тирадата на пенсионирания майор.
— Майоре, тук никой с никого не се отнася зле — каза той, придърпвайки Ка настрана: — Убиецът и хората на Тъмносиния (Ка подразбра: той предполага, че престъпникът е от неговите хора) вероятно са сред задържаните във Ветеринарния факултет.
Ето защо Ка и мъжът с орловия нос, дето го взе от хотела, се качиха пак на същия военен камион. Изяществото на безлюдните улици, възможността най-сетне да се измъкне от Дирекцията по сигурността и удоволствието от цигарата бяха достатъчна причина Ка да се усеща щастлив по времена пътуването. Някаква частица от разума му тайно приветстваше военния преврат, тъй като страната нямаше да мине в ръцете на фундаменталистите. И за да доуспокои съвестта си, се закле да не се съюзява с военните и с полицията. В следващия миг обаче в главата му мощно и невероятно оптимистично нахлу ново стихотворение и Ка тутакси запита агента с орловия нос от МИТ:
— Дали ще може да се отбием в някоя чайна?
Повечето от срещащите се на всяка крачка чайни, обикновено претъпкани с безработни, сега бяха затворени, ала на улица „Канал“ забелязаха, че в една чайна вече подготвят чая, стараейки се да не привличат вниманието на спрелия наблизо военен камион. Вътре, освен чирака, очакващ да отмине часа за забраната, в един ъгъл се бяха настанили и трима младежи. Щом забелязаха влизащите през вратата офицер с фуражка и някакъв цивилен, те застинаха.
Мъжът с орловия нос мигом измъкна изпод палтото си пистолет и с професионален жест, предизвикал възхищението на Ка, притисна младежите до стената, на която висеше грамаден фотос с швейцарски пейзаж, обискира ги и им иззе личните карти. Ка реши, че работата едва ли ще вземе сериозен обрат, на секундата се настани на маса до негорящата печка и започна припряно да записва стихотворението.
Оснежените карски улици даваха начало на стихотворението, което по-късно щеше да озаглави „Улици от сънищата“, ала в тези трийсет и шест стиха се мяркаха и старите истанбулски улици, и улиците на призрачния, останал от арменците град Ани, и улиците на безлюдните, страховити и приказни градове от сънищата на Ка.
Щом привърши стихотворението, Ка забеляза как подир тазсутрешния певец върху черно-белия телевизионен екран вече се е настанила революцията от Народния театър. Вратарят Вурал разправяше за любовните си авантюри и за пропуснатите от него голове, значи двайсет минути по-късно можеше да чуе как самият той чете стиховете си. На Ка му се щеше да си припомни забравеното, незаписано в бележника стихотворение.
През задната врата на чайната влязоха още четирима — агентът от МИТ с орловия нос насочи пистолета си към тях и ги подреди край стената. Кюрдът, който приготвяше чая и наричаше агента от МИТ „Командире мой“ заобяснява, че хората не са нарушили забраната да се излиза на улицата, понеже са минали през двора в градината.