Първата грешка на Сунай бе, че прие твърде насериозно народния вот. Тръгна да се изявява по телевизията и вестниците, произнасяше речи пред всеки, който бе готов да го слуша, публикуваше снимки от щастливия си семеен живот с Фунда Есер. Разкривайки своя живот и политическите си възгледи, Сунай се зае да демонстрира, че е достоен за ролята на Ататюрк, че по някои свои вкусове и привички дори прилича на Него (ракията, танците, елегантните дрехи), че непрестанно Го препрочита — най-позьорски се снимаше с томовете от неговите „Речи“ в ръце. (Когато списващ една громяща вестникарска колонка писател доста по-рано го беше взел на мушката си и се подигра на Сунай, че всъщност четял не самите речи, а по-популярните извадки от тях, той взе от библиотеката оригиналните произведения и започна да позира с тях — въпреки всичките му усилия обаче, снимките, за негово съжаление, така и не бяха публикувани в същия вестник.) Посещаваше откривания на изложби, концерти и важни футболни мачове и навсякъде, където й да било, той приказваше пред второразредни репортери за Ататюрк и изобразителното изкуство, за Ататюрк и музиката, за Ататюрк и турския спорт. С неподхождаща на един якобинец страст, той направи изявления и в антизападни „религиозни“ вестници. В един от тях, отговаряйки по-скоро на провокативен въпрос, той възкликна: „Някой ден, естествено ако народът прецени, че съм достоен, бих могъл да изиграя и ролята на Пророк Мохамед.“ Това злополучно изявление постави начало на бъркотията.
В малотиражни политически ислямистки списания написаха, че никой не може да изпълнява ролята на нашия Пророк и Повелител Мохамед, Аллах да го благослови и с мир да го дари. Според колонките на тия гневни издания той се отнесъл „неуважително към Пророка“ и дори се „изгаврил“ с Него. Да накарат политическите ислямисти да замълчат не успяха дори военните, тъй че се наложи Сунай сам да потушава огъня. С Корана в ръка той започна да разяснява на консервативните читатели колко много обича Пророк Мохамед и колко е модерен всъщност, надявайки се да поуспокои обществеността. Това пък даде шанс на кемалистки настроените автори на вестникарски рубрики, недоволни от неговите пози на „избрания Ататюрк“ да напишат: Ататюрк никога не е правил мили очи на религиозните фанатици. В подкрепящите военния преврат вестници непрестанно се публикуваха снимки на Сунай, демонстриращ своята духовност с Корана в ръка и питаха „Това ли е Ататюрк?“. Ислямистката преса, повече за да се предпази, отколкото за да се опълчи срещу него, също премина в атака. Започнаха да публикуват снимки на пийващия ракия Сунай, придружени с материали и подзаглавия от рода на „И той бил ракиджия като Ататюрк!“, или „Тоя ли щял да изпълнява ролята на нашия Пророк?“. Този път поводът за пламналите ислямистко-секуларистки дебати в истанбулската преса, продължили не повече от два месеца, се оказа той.
За седмица във вестниците се появиха сума ти фотографии на Сунай: Сунай с видимо удоволствие отпива бира в рекламен клип отпреди години; Сунай с вдигнат юмрук пред знаме със сърп и чук; Сунай гледа как жена му, изпълнявайки възложените й роли, се целува с други мъже… Изписани бяха десетки страници с най-разнообразни слухове: жена му била лесбийка, пък той продължавал да е комунист; бил участвал в дублажа на незаконни порнофилми; за пари бил готов да изиграе всяка роля, не само на Ататюрк; бил поставил пиеси на Брехт с пари от Източна Германия; след военния преврат бил оскърбил Турция, заявявайки, че „измъчват жените от Швейцарското дружество, дошли в страната с изследователска цел“ и други подобни. През същия този период „офицер с висок чин“ извикал Сунай в Генералния щаб и лаконично му съобщил, че армията е взела решение той да оттегли кандидатурата си за ролята на Ататюрк. Този офицер обаче не бил като онзи милозлив, замислен мъж, дето сбрал в Анкара истанбулските вестникари, критикуващи военните за намесата им в политиката и след като здравата ги нахокал, и след като те се разстроили и разревали, ги почерпил с шоколад, не, този се оказал много по-решителен и саркастичен офицер от Отдела за връзки с народа. Виждайки колко измъчен и уплашен е Сунай, той не смекчил тона, а тъкмо напротив, осмял политическите възгледи, с които Сунай се перчел като „избрания Ататюрк“. Два дни преди това, докато бил на кратко посещение в родния си град, Сунай, ескортиран от коли, посрещнат като любим политик от насъбралото се хилядно множество от безработни и тютюнопроизводители, спрял на градския площад, изкачил се до паметника на Ататюрк и сред нестихващи ръкопляскания му стиснал ръката. По този повод популярно истанбулско списание му задало въпроса „Бихте ли прекрачили от сцената в политиката?“, на което той бил отвърнал „Ако народът го пожелае!“. От страна на правителството било съобщено, че „за момента“ филмът за Ататюрк се отлага.