— Тук Националната разузнавателна служба работи доста добре — отсъди Ка.
— Знаят как си бил поканен от шейх Саадеттин ефенди и как си посетил дома му, там са инсталирани микрофони, как си му целунал ръка, как си споделил със сълзи на очи, че вярваш в Аллах и как си се принизил до нивото на простолюдието, присъствало там, по неподобаващ за тебе начин, ала не знаят защо си сторил всичко това. Вярно е, немалко леви поети в тая държава променят позицията си от притеснение, казвайки си „абе, я аз да стана вярващ, преди да са дошли на власт“.
Ка видимо се изчерви. И понеже усети, че Сунай възприема срама му като слабост, се засрами още повече.
— Знам, онова, което видя сутринта, те измъчва. Полицията твърде зле се отнася с младежите, някои служители са като животни, бият за удоволствие. Но да оставим това… — Подаде цигара на Ка. — На младини и аз като тебе обикалях улиците на Нишанташъ и Бейоглу, бях луднал по западните филми, четях Сартр и Зола и вярвах, че Европа е нашето бъдеще. Ти, струва ми се, едва ли би останал само зрител на рухването на този свят, на принудата върху нашите сестри да си покриват главите, на забраната да се твори поезия, която не е съобразена с религията, както е в Иран. Защото ти си от моя свят и защото няма друг в Карс, който да е чел Т. С. Елиът.
— Чел го е и Мухтар, кандидат-кметът от Партията на благоденствието — отвърна Ка. — Поезията го вълнува доста.
— Не се и наложи да го арестуваме — усмихна се Сунай. — Сам подал още на първия военен, който му звъннал на вратата, подписано заявление, че снема кандидатурата си за общински кмет.
Отекна експлозия. Стъкла и черчевета потрепераха. И двамата се извърнаха по посока на звука към прозорците, гледащи към карската река отсреща, ала след като не видяха друго освен строените оттатък пътя заснежени тополи и заледения покрив на пустееща сграда, се приближиха плътно до прозореца. На улицата нямаше жива душа, пред вратата стърчеше единствено охраната. Карс, дори по обяд, беше необикновено тъжен град.
— Добрият актьор — с немалка доза театралност изрече Сунай — представя трупалите се с години, със стотици години сили на историята, сбутани в някой ъгъл, разпукали се, но неуспели да се измъкнат наяве и останали без изказ. В най-затънтените кътчета, из най-неведомите пътища, насред най-отдалечените сцени той цял живот търси гласа, който да го дари с действителната свобода. Открие ли го, трябва безстрашно да продължи докрай.
— Подир три дни, когато снегът спре и когато се отворят пътищата, Анкара ще потърси сметка за пролялата се тук кръв — рече Ка. — И не защото не й харесва проливането на кръв, а защото няма да й хареса, че друг е свършил работата. Карсци ще се отвратят от теб и от твоята необичайна постановка. Какво ще правиш тогава?
— Сам видя доктора — сърцето ми е болно, вече съм към края на живота си, нищо вече не ме интересува — отвърна Сунай. — Чуй какво ми хрумна. Казват, че ако спипаме някого, да речем, убиеца на директора на Педагогическия институт, че ако го обесим веднага и го излъчим на живо по телевизията, карсци ще омекнат като восък.
— Те и сега са омекнали като восък — отвърна Ка.
— Казват, че подготвяли атентатори-самоубийци.
— И един да обесите, по-страшно ще стане.
— Боиш се, че щом европейците разберат за нашите деяния, аз ще изгоря от срам ли? Ти имаш ли представа колко народ са избесили, за да съхранят модерния си свят, пред който се прехласваш? Още в самото начало Ататюрк е люшвал на въжето подобни фантазьори либерали с птичи мозъчета. Набий си в главата и още нещо: арестуваните ученици от кораническия лицей, които видя днес, завинаги са запечатали в паметта си твоето лице. Те са способни да хвърлят своите бомби навсякъде и срещу всекиго, достатъчно е и гласа ти само да са чули. Пък и снощи, понеже, нали, изрецитира стихотворението си, те вече те броят за съучастник в заговора… Всички, които поне малко са се поевропейчили, най-вече възгорделите се, презиращи народа си интелигенти се нуждаят от една секуларистка армия, за да продължават да дишат, в противен случай ислямистите с тъп нож ще закълцат и тях, и нагримираните им жени. Тия глупаци обаче, въобразяващи си, че са европейци, като същински сноби презират военните, които всъщност ги закрилят. Смяташ ли, че някой ще си спомни как някакъв си либерал с мекушаво сърце е ронил сълзи за младоците от кораническия лицей, когато тук един ден стане като в Иран? Още същия ден ще те качат на въжето, задето малко нещо си се поевропейчил, задето от страх си забравил дори началото на молитвите, задето си се превърнал в конте, задето си турнал вратовръзка или пък задето си навлякъл това палто. Откъде го купи това прекрасно палто? Мога ли да го облека по време на представлението?