— Естествено.
— Ще ти подсигуря охрана, за да не ти надупчат палтото. След малко ще говоря по телевизията. Да се излиза навън е позволено само до пладне. Не си показвай носа на улицата.
— Чак такъв опасен терорист „ислямист“ в Карс няма — рече Ка.
— И тия, дето ги има, са предостатъчни — отвърна Сунай. — Годни са да управляват страната единствено ако всяват религиозен страх в сърцата на хората. След което обаче винаги се оказва, че страхът е бил оправдан. Не се ли опре на държавата и на армията, народът, обзет от ужас пред фанатиците, ще попадне в лапите на мракобесието и анархизма, присъщи на някои племенни държави от Средния изток и Азия.
Застанал прав, той говореше, сякаш издаваше разпореждания, сякаш се взираше в някаква въображаема точка над главите на зрителите — докато го наблюдаваше, Ка си припомни театралните пози, заемани от Сунай на сцената преди двайсет години. Ала не се разсмя; и Ка се усещаше като актьор, участник в демодирана вече пиеса.
— Кажи най-сетне какво искаш? — попита Ка.
— Без мен ти трудно би издържал в тоя град. Колкото и да раболепничиш пред фанатиците, пак ще ти надупчат палтото. Аз съм единственият ти приятел и защитник в Карс. Изгубиш ли моето приятелство, не забравяй това, ще те натикат в някоя от килиите в подземието на Дирекцията по сигурността. Приятелчетата ти от „Джумхуриет“ много повече вярват на военните, отколкото на теб. Трябва добре да го знаеш.
— Знам го.
— Тогава ми разкажи всичко, което укри от полицията, всичко, което стаяваш в сърцето си, понеже се чувстваш виновен.
— Тук имам чувството, че като че ли започвам да вярвам в Аллах — поусмихна се Ка. — Вероятно го укривам и от самия себе си.
— Не, опитваш се да убедиш себе си! Безсмислено е, колкото и да вярваш, да го вършиш сам. Въпросът е да вярваш, както вярват бедняците, да се превърнеш в един от тях. Да ядеш като тях, да живееш като тях и ако се смееш на онова, на което се смеят те, ако те гневи онова, което гневи и тях, едва тогава би могъл да повярваш в техния Аллах. Въпросът за Аллах е еквивалентен на осъзнаването, че това не е проблем на разума и на вярата, а е проблем на начина на живот. Сега обаче да те попитам друго. След половин час по телевизията ще правя обръщение към карсци. Ще ми се да ги зарадвам с някоя новина. Да им кажа, че убиецът на директора на Педагогическия институт е заловен. Съществува вероятност той да се окаже същият, който е стрелял и по кмета. Да им кажа ли, че тази сутрин си разпознал човека? След което ти да се появиш по телевизията и да им разкажеш всичко.
— Да, ама аз никого не разпознах.
С гневно движение, в което нямаше и помен от театралност, Сунай стисна силно Ка за ръката, изведе го от стаята, помъкна го по широк коридор и го вкара в бяла стая откъм страната на вътрешния двор. Едва зърнал стаята, Ка изпита желание да се извърне не толкова от мръсотията в нея, колкото от нейната особена интимност. Връз опнатото между мандалото на прозореца и пирон на стената, въже висяха чорапи. В отворения куфар в един ъгъл на стаята Ка видя сешоар, ръкавици, ризи и огромен сутиен, който би могъл да е по мярка единствено на Фунда Есер. Седнала пред запълнената с гримове и изписани листа маса, разположена до куфара, тя нещо разбъркваше в купичка — вероятно ошав, или пък супа? — поне така си помисли Ка, — и същевременно четеше.
— Ние сме тук в името на модерното изкуство… И сме залепени като гербови марки един за друг — рече Сунай, продължавайки да стиска ръката на Ка.
Ка, понеже не успяваше да проумее какво иска да каже Сунай, бе като разколебан между реалността и театъра.
— Вратарят Вурал е изчезнал — каза Фунда Есер. — Излязъл сутринта и не се прибрал повече.
— Натряскал се е някъде — отвърна Сунай.
— Къде ще се натряска? — отвърна жена му. — Всичко е затворено. На улицата е забранено да се излиза. Войниците вече го търсят. Боят се, че е отвлечен.