Ка се почувства тъй щастлив от жизнеността и живостта, които Ипек внесе в стаята, че чак се уплаши да не би да се развали мига, който изживяваше в момента. Загледа се в блестящите, дълги коси на Ипек и в малките й ръце, които непрестанно сновяха (лявата й ръка бе докоснала косата й, за да я пооправи, носа, колана, крайчеца на вратата, красивата й дълга шия, отново косата, която бе пооправила току-що, и колието от яспис — Ка едва сега го забеляза.
— Безнадеждно съм влюбен в теб и това ме измъчва — рече Ка.
— Не страдай толкова, бързо пламналата любов също тъй бързо угасва.
Ка я прегърна тревожно и се опита да я целуне. За разлика от тревожността у Ка обаче, Ипек се отдаде на целувката абсолютно спокойно. Почувства обгръщащите раменете му малки ръце на жената, изпита цялата сладост на целувката — това направо го зашемети. По отзивчивостта на тялото й Ка разбра, че сега и Ипек го желае. Благодарение на способността си да преминава шеметно от дълбок песимизъм към блаженство, той се почувства тъй щастлив, че отвори очите си, ума си и паметта си за този миг и за цялата вселена.
— И аз искам да се любя с теб — рече Ипек. За секунда се загледа пред себе си. Сетне вдигна поглед и решително впери леко кривогледите си очи в Ка. — Но вече ти казах, не и тук, под носа на татко.
— Баща ти кога излиза?
— Никога — отвърна Ипек. Отвори вратата. — Трябва да вървя — отсече тя и се отдалечи.
Ка се загледа подире й, докато надолу по стълбите в края на полутъмния коридор Ипек се изгуби от погледа му. Затвори вратата и когато седна на леглото, измъкна бележника от джоба си и още на първата празна страница започна да записва стихотворението, което озаглави „Безизходици и затруднения“.
Остана така в края на леглото и след като завърши стихотворението, и за първи път, откакто бе пристигнал в тоя град се замисли, че тук няма какво друго да прави, освен да преследва Ипек и да пише стихове: това му създаваше усещане и за безизходица, и за свобода. Бе сигурен, че успее ли сега да убеди Ипек да напуснат заедно Карс, ще бъде щастлив с нея до края на живота си. Бе благодарен на снега, затворил пътищата, защото му подсигуряваше нужното време да убеди Ипек, а съвместното им съжителство нямаше как да не улесни нещата.
Навлече палтото и без да го забележи никой се измъкна навън. Тръгна не по посока на общината, а надолу, вляво от булевард „Истиклялъ Милли“. От „Аптека на знанието“ купи витамин C, върна се, зяпайки ресторантските витрини наляво от площад „Фаикбей“, свърна по булевард „Кязъм Карабекир“. Бяха свалили предизборните знаменца, развяващи се вчера на площада, и бяха отворили магазините. От магазинче за канцеларски принадлежности и касети гръмко се разнасяше музика. Само и само да са на улицата, смръзналите се карсци, изпълнили тротоарите, шетаха нагоре-надолу по търговската улица, озъртаха се и се зазяпваха по витрините. В града обаче още не бяха пристигнали микробусите с хората от околиите, идващи тук да подремят по чайните или да посетят бръснаря. Децата по улиците го накараха да забрави страха си и да се усети щастлив. Наблюдаваше ги как се возят в шейните си, как се бият със снежни топки, как сноват, как се ругаят в малките незастроени пространства на оснежените площади, по градинките на държавни учреждения и училища, по стръмнините, по мостовете над карската река, и докато се взираше в цялото това оживление, Ка мерна и група подсмърчащи хлапета. Малцина от тях бяха с палта, повечето носеха училищните си сака, шалчета и такета. Вглеждаше се в щастливото множество, посрещнало с радост обявената заради военния преврат ваканция, ала усетеше ли, че здравата е премръзнал, се вмъкваше в най-близката чайна, сядаше на маса срещу агента Саффет, изпиваше чаша чай и отново — на улицата.
Понеже попривикна с агента Саффет, Ка престана да се бои от него. Знаеше, че ако действително искаха да го следят, биха пратили подире му агент, който той не би забелязал. Видимият агент е чудесно прикритие за невидимия. Ето защо, когато по някое време агентът Саффет изчезна, Ка се разтревожи и взе да го търси. Откри тежко дишащия Саффет с найлоново пликче в ръка на ъгъла на булевард „Фаикбей“, там, дето снощи бе зърнал танка.
— Портокалите са на безценица, та не се стърпях — смотолеви агентът. Благодари на Ка, че го е изчакал и добави, че щом като не е избягал, това само потвърждава неговата „лоялност“. — Кажете къде ще отидете сега, та да не се морим напразно и двамата?
Ка не знаеше къде ще иде. Едва по-късно, когато седна в друга празна чайна със заледени прозорци и изпи две ракии, разбра, че му се ще да се отбие при шейх Саадеттин ефенди. В този миг бе невъзможно да види Ипек и цялата му душа бе обгърната от мъчителния страх да мисли за нея. Прииска му се да разкрие пред шейх ефенди стаената в душата му любов към Аллах и да поговори изискано за Него и за смисъла на света. Ала се сети как се разсмяха служителите от сигурността на думите, че текето било претъпкано с микрофони.