Скочи. Дишаше. Сънят си беше отишъл. Тихо бе, тъмно бе. Нощ. Вятърът дишаше в клоните на одрипавелите дървета и го мързеше да духа сред сградите. Кехлибарът си беше отишъл.
Всички спяха. Дълбоко. Почти не дишаха. Виждаше — всички.
Завити с дебели одеала; леко прехвърлили леки чаршафи; отгънати; отгърдени; голи; с пижами и нощници… спяха… По двама, прегърнати… обърнати с гръб; сами; със светнати лампи и маски против светлина; с тампони в ушите и със слушалки, надути до 120 децибела; със захвърлена до леглото книга, пред телевизора… или просто заровили глава пред компютъра… Спяха.
Майка й и баща й — в съседната стая, дълбоко, на тъмно, добре защитени… И баба й, до отворения прозорец.
Чу писъка. Не, пищеше сама.
Хукна по ледените теракотни плочки — все още боса, по пижама. Затръшна прозореца миг преди съществото да се хване за перваза. Чу писъка — май му прехапа ръката?!
Не, баба й се караше — „Защо ми затваряш прозореца? Ще ме душиш ли?“ Майка й и баща й дойдоха от тяхната стая — „Съвсем се вманиачи… Мръсотия виждаш навсякъде… и от въздуха ли ще ни пазиш?“
А те тихо стържеха стените — навсякъде. Вмъкваха се през прозорците, през щорите, през балконите, през комините… Влизаха в домовете и гризяха… Едни такива малки сладки същества, като малки сладки дечица… само дето не бяха… Само дето много бързо растяха… И всичко оглозгваха. Не до кости… до край.
Баба й се протегна в леглото, тежко си пое дъх… Закашля се. Тежка храчка загъргори в гърлото й. Цялата се разтресе. Баща й я потупа по гърба; майка й бързо отвори прозореца…
ІІІ
Бяха много. Десетки… стотици… Пълзяха нагоре. Ръчичките им лепнеха по стените. Личицата им грееха — едни очички, едни усмивки… Всичко ще направиш за тях…
Първото допълзя до прозореца — а-ха — и ще влезе. Тя го гледаше — едно такова сладичко, мъничко, русичко със сини очички и розови устнички… как да го удариш?
Удари го. То се сви като гумена топка. И като топка отскочи надолу… А как пищеше… Да ти се скъса сърцето… Не само от мъка… от вина. Само че вместо да се разпльоска на плочника пред блока, то отскочи като топка и се залепи за стената… някъде към шестия етаж… и запълзя…
Пълзяха. Десетки, стотици…
Не само по този блок… Навсякъде.
Докопваха се до домовете, до офисите, до фабриките… навсякъде. Гризяха, оглозгваха всичко — до край. И растяха…
Не, че ставаха много по-големи от нормалните хора. Само дето не бяха… Хора…
ІV
Съмна. Нашествието продължи. Само очи и усмивки. Невероятна тишина. Само Слънцето сипеше лъчите си — не като в жълт кехлибар; като всеки ден.
Прозорците, дори затворени, започнаха да поддават — просто стъклата се издуваха, издуваха… като балони… и се пукаха. Съвсем беззвучно… После всичко изчезваше — не само звука. Първо стаите някак оголяваха, после… Всичко се оголваше. И хората ставаха все по- малко; все по-малки. По-уморени, разсеяни и примирени. Знаеха, че са загубили битката, без да знаят каква точно е тя. И сговорчиво отстъпиха.
Тя, все още боса, по пижама, стоеше до прозореца. И удряше — всяка усмихната пълзяща муцунка. Не че обичаше да удря — направо й се плачеше. Ръцете й бяха меки като гумени. И след всеки удар коленете й все повече омекваха — а-ха и ще се свлече на колене. Само че не се свлече. Дори нямаше време да обърше влагата на очите си. Удряше ли удряше, дори когато усети, че е по-лесно да удря стъклата, издуващи се като балони. После разбра, че и стените се издуват. Знаеше, че няма прегради. Само тя. Там някъде, зад гърба й, бяха майка й и баща й. Не ги виждаше, но знаеше, че са там, не са се предали… Не в безопасност — такова нещо вече нямаше, но все пак не и оглозгани. Знаеше, че и с баба й нещо се случва — нали през нейния прозорец започна нападението… но знаеше, че още съществува.
Съществата прииждаха на тълпи — все по-големи, все по-озъбени. Вече не си правеха труда да изглеждат милички. Само дето не й беше по-лесно да ги удря. Всяко си имаше лице. Падаха надолу, свличаха се — на тълпи, всяко ударено повличаше десетки, стотици. Все едно — прииждаха — с хиляди. Знаеше, че е безсмислено, но все някак — удряше.
Тогава разбра, че те са навсякъде. Вече не само пълзящи, вече не само отвън. Вътре бяха. Усмихнати, сладки. Изгризваха с поглед прозорците — правеха място за другите. Тя продължи. Съвсем безполезно бе. Чуваше писъци. Чуваше удари. И някъде далеч в суматохата — кашлицата на баба си. Жива бе. Продължи — да раздава юмруци…
V
Изведнъж разбра, че всичко е свършило. Тихо бе — като в Ада. И слънчево. Вятърът, най-после събудил се, бавно повлече със себе си жълтите облекла на дърветата. Свлече се. Утихна в тревата… А тя бе зелена, зелена, зелена, свежа и крехка, новородена. Не беше трева, а жито. Въздухът, сладък от миризмата на изгорели полски цветя и цъфнали гергини, давеше при вдишване. И беше чист — свят да ти се завие.Светът изглеждаше някак по-млад и просторен. Не, че съществата ги нямаше вече — пълно бе с тях.Съвсем като хората бяха, само дето… не бяха. Не, че и хората се бяха свършили. Там си стояха. Само че, не всичките…