— Съмнявам се, че ще успея да се съсредоточа върху роклите по време на… тези действия — прошепна съкрушено тя, припомнила си разказите на най-малкия брат на Лидия по повод това, което става между мъжа и жената. Ох, само мисълта, че трябва да рецитира цинични стихове, докато гъделичка голия задник на Линдхърст с перо…
Коленете й подскочиха от ужас при мисълта за това, до което водеше такова гъделичкане; щеше да се свлече на пода, ако вуйна й не я бе хванала. Графинята й помогна да се настани на един стол и предложи:
— Ако не можеш да мислиш за рокли, може би ще ти бъде от помощ да си представяш, че си с някой друг. С някого, когото желаеш. Може би, Оксли?
— Няма начин някога да си представя Линдхърст за Оксли. Линдхърст е толкова… ами… едър!
— Може да помогне, ако си затвориш очите. — Тъй като девойката очевидно все още не беше убедена, Елоиз въздъхна и рече: — Е, ако Линдхърст е като повечето мъже, няма да му бъдат нужни повече от няколко минути, за да задоволи желанието си. Тогава ще те остави на мира. И като го дариш с един-двама наследника, той несъмнено ще изгуби интерес към теб и ще започне да излива похотта си върху своите любовници.
— Ако бракът ни трае достатъчно дълго, за да успея да забременея — напомни й мрачно нейната племенница, давайки гласност на най-смущаващото от всичките си притеснения. — Ами ако не зачена веднага, а гордостта на Линдхърст се окаже по-различна, не такава, каквато предполагаме? Това би могло да сложи край на брака ни. И какво ще стане с нас тогава? Всички знаят, че съдът е много по-благоразположен към притежаващите власт и богатства, като Линдхърст.
Лицето на графинята помръкна.
— В такъв случай трябва да се постараеш много да започнете да се държите като семейство още от самото начало.
— Искаш да кажеш…
Младата жена не довърши мисълта си, прекалено отвратена, за да изрече на глас това, което очевидно предлагаше вуйна й.
Елоиз кимна в отговор на недоизречения й въпрос.
— Да. Трябва да влизате във взаимоотношения често, преди да е научил истината. Ти си здрава и млада. Не би трябвало да имаш проблеми да забременееш, стига само да опиташ.
Тъй като Софи въздъхна отчаяно, вуйна й коленичи пред нея и взе двете й длани в ръцете си.
— Знам, че мисълта за тези опити те смущава, но не виждам друг изход. Наистина не виждам. Освен това, ако помниш съвета ми, би трябвало да бъде поносимо.
— Да — промълви беззвучно девойката. — Да затворя очи и да си мисля за приятни неща.
Глава 3
Мигът, от който се бе страхувала, бе настъпил.
— Усмихни се, скъпа — смъмри я графинята, като спря пред затворената врата на гостната.
Софи се постара да изобрази на лицето си радост и погледна към вуйна си за одобрение.
Тя я изгледа критично и поклати глава.
— Не. Не. Това няма да свърши никаква работа. Имаш вид на болен човек. Би трябвало да изглеждаш щастлива, а не болна.
— Но аз съм болна — изпъшка Софи.
Това беше абсолютно вярно. Главата я болеше, а стомахът й се противеше толкова ожесточено; единственото й желание беше да полегне в някоя затъмнена стая с хладен компрес на челото.
Графинята цъкна с език.
— Мъничко истерия. Нищо повече. Напълно нормално при дадените обстоятелства.
— Трудно бих нарекла „нормални“ подобни обстоятелства — отвърна тя; с всеки следващ миг се чувстваше все по-зле.
— Не. Точно поради това трябва да си наложиш да гледаш бодро. — Елоиз демонстрира какво има предвид, като се ухили. После потупа племенницата си, за да я насърчи да последва примера й. — Не можем да позволим негово височество да те види в такова настроение, нали? Иначе той може да размисли и да реши да си потърси друга съпруга.
Младата жена въздъхна и се постара да изглежда весела. Разбира се, вуйна й беше права. Наистина трябваше да положи повечко усилия да изглежда поласкана от предложението на Линдхърст. Как щеше да го убеди да се оженят по-скоро?
След известно упражнение, когато вече бе убедена, че усмивката й не може да бъде по-сияйна, тя попита:
— По-добре ли е така?
Графинята наклони глава на една страна и я огледа.
— Хмм. Малко по-добре, но все още си далеч от това, което бих нарекла „сияйна“.
Софи разтвори устни и показа част от зъбите си.
— Как е сега?
Вуйна й въздъхна.
— Ако това е най-доброто, на което си способна, ще трябва да се задоволим с него. Да се надяваме, че негово височество ще го припише на девическия ти свян. — С тази съвсем не окуражаваща присъда тя отвори вратата и почти избута колебаещата се девойка вътре.
Линдхърст, който седеше на един стол, скочи на крака и отривисто се поклони.