Мислите очевидно се бяха отразили на лицето й, тъй като събеседникът й отбеляза сухо:
— Доколкото разбирам, тези задължения ви се струват неприятни?
Младата жена се прокле за невниманието си. Трябваше да се научи да си владее изражението, преди да е объркала всичко. Тя заекна:
— Не неприятни, милорд, но… ъъъ… сложни. Нали разбирате, не знам почти нищо за тези неща.
Настана кратка пауза, през която Софи започна да си мисли за най-лошото. И тогава Линдхърст се позасмя и рече:
— Разбира се, че не знаете, скъпа. Не съм и очаквал нещо друго. Това е едно от многото неща, на които ще трябва да ви науча, щом се оженим.
— Можете да бъдете сигурен, че ще следвам вашите указания по най-добрия начин, на който съм способна — заяви тържествено тя, изпълнена с огромно облекчение.
— Това е всичко, което ще искам някога от вас. А сега, след като вече ви го казах, мисля, че е време да отправя въпроса си. — Хвана двете й ръце и я погледна в очите: — Госпожице Барингтън, ще ми окажете ли честта да станете моя съпруга?
Най-после. Девойката разтегна устни във вече добре обиграната усмивка, вдигна поглед и отвърна с най-приятния тон, на който бе способна:
— Оказвате ми голяма чест, милорд. Да, ще се омъжа за вас.
Въпреки усилията думите й прозвучаха равнодушно.
Очевидно за него бе важно само изричането на тези думи, защото негово височество се усмихна така, сякаш току-що му бяха обещали целия свят. Повдигна дланта й, за да целуне с благоговение безименния й пръст, и прошепна:
— Вие ме направихте най-щастливия мъж на земята, скъпа моя Софи; обещавам, че никога няма да съжалявате за това решение. — Доближи дланта й до сърцето си и попита: — Мога ли сега да ви наричам Софи, след като вече сме сгодени?
— Разбира се, милорд.
— Никълъс — поправи я той. — Трябва да ме наричате Никълъс.
— Никълъс.
Значи това било първото му име. Дори не си бе задавала въпроса какво е то. Но нямаше възможност да размишлява повече; той обхвана брадичката й и повдигна сведената й глава.
Привлече лицето й по-близо до своето и промълви:
— Мисля, че според нашата традиция годежът се скрепява с целувка.
И без да чака отговор притисна устни към нейните.
Младата жена затвори клепачи. Стисна ги здраво. „Мисли за приятни неща. Мисли за приятни неща — занарежда си трескаво. — Представи си, че това е Джулиан.“
Колкото и да се стараеше обаче, оказа се невъзможно да си представи, че я целува нейният любим. Устните на Джулиан бяха меки и хладни, а на Линдхърст — твърди и горещи и я желаеха с плашеща страст.
О, Боже! Изглежда все пак щеше да се окаже от мъжете с маргаритките. Или още по-лошо, с крем-карамела. Пак братът на Лидия им беше казал, че някои мъже карали съпругите си да сядат голи в голия им скут и ближели крема, поставен в купичка между гърдите им. Дори само мисълта, че може да бъде подложена на нещо толкова недостойно, бе достатъчна, за да пожелае да умре.
Слава Богу, целувката беше кратка.
— А сега — прошепна той, като се отдръпна с усмивка — единственото, което остава да се направи, е да изберем датата за венчавката. Аз мислех това да стане някъде около Коледа, да речем двайсет и втори декември?
— Аз, ъъъ… — заекна Софи, разсеяна от ужасното подозрение, че годеникът й може да спада към категорията на мъжете с крема. Двайсет и втори декември ли каза? Хмм, защо не? Отвори уста, за да даде съгласието си, но в този момент се досети, че времето беше от изключителна важност. Молеше се да не създаде впечатление, че е нахална, и така да го накара да оттегли предложението си. Същевременно не виждаше друга възможност, затова наклони глава и прошепна: — Не съм сигурна, че бих желала да чакам толкова дълго.
Мълчание.
Вече започваше да се страхува от най-лошото, когато графът се позасмя.
— Честно казано, скъпа, след като те целунах и аз вече не съм сигурен, че искам да чакам толкова дълго.
Явно бе от мъжете с крема. Определено беше от тях. Дланта му отново обхвана брадичката й.
— Кажете само думата, сладка Софи, и ще се сдобия със специално разрешително. Можем да се оженим и преди да са изминали две седмици.
— И тази дума е? — попита тихо тя.
Линдхърст я целуна. В целувката вложи цялата нежност и благоговение, които можеше да желае едно момиче от своя годеник. За нейна изненада тя изобщо не бе така ужасна като първата. Особено когато не мислеше за маргаритки или крем-карамел.
Подобно на първата целувка и тази приключи бързо. Но този път младият мъж не се отдръпна; приведе глава и се взря в очите й.
„Кафяви“ — отбеляза девойката. Очите му имаха топъл кафяв цвят и бяха обградени с достойни за завист ресници. Всъщност бяха направо красиви.