Представи си с ужас Джулиан и Линдхърст на бледата утринна светлина, насочили пистолетите си един към друг. И тогава се сети за сдържания граф и се засмя.
Каква глупачка беше! Ами да, негово тъпо и вечно благоприличие височество беше последният човек в Лондон, който би извършил нещо толкова опасно или оспорвано като дуелиране.
Поклати глава на собствената си недосетливост. Не. Случилото се несъмнено щеше да засегне гордостта на Линдхърст, но с времето раната му щеше да зарасне. Дотолкова, че най-вероятно щеше да се върне в Лондон за следващия сезон и да си намери друга съпруга. Ако беше толкова умен, колкото се говореше, щеше да се поучи от горчивия си опит и щеше да потърси по-подходяща жена за себе си — с великолепен произход и външност, за която не си заслужава да се говори.
В крайна сметка щеше да бъде по-щастлив с такава съпруга. И кой знае? Един ден може би щеше да види нейното предателство като благословия за себе си и ще й прости, макар че това изобщо не я интересуваше.
Тя щеше да има своя Джулиан и нищо друго нямаше значение.
Глава 4
Високомерният поглед на иконома стресна Софи и тя за момент изгуби самообладание. Къде беше Джулиан? Очакваше той да отговори на почукването й. Дотолкова бе убедена в това, че по време на пътуването в мизерната двуколка си бе представяла мига, в който той щеше да отвори вратата и да я види на прага.
Каква прекрасна мечта бе това! Особено в тази част, в която той я притиска в обятията си и я целува нежно и страстно за добре дошла. И… Завиваше й се свят само като си помислеше.
— Госпожице? — Девойката го изгледа безмълвно, все още обсебена от своите мечти, и той нетърпеливо додаде: — По каква работа, госпожице? Не мога да ви чакам цял ден.
По каква работа? Софи примигна. Да. Разбира се. Как можеше да позволи да бъде отклонена от целта си от подобна дребна пречка. Ами да, трябваше само да помоли да се види с Джулиан. Той щеше да дойде и мечтата й щеше да се осъществи. Тя кимна и отвърна:
— Госпожица Софи Барингтън желае да се види с виконт Оксли по личен въпрос от изключителна важност.
— Личен въпрос, така ли? — Икономът сви устни и я огледа от главата до петите. За разлика от господата от висшето общество, които се ококорваха само като я видеха, той не се впечатли изобщо от вида й; отклони поглед без да поспре поне за миг, за да се наслади на женския й чар. Вместо това промърмори: — Негово височество все по лични въпроси го търсят.
Девойката не обърна внимание на забележката му; прекалено възмутена от проявеното безразличие, дори не се замисли върху думите му. Нахален стар плебей! Изобщо не я вълнуваше какво си мисли той. Очевидно бе прекалено стар, за да може да оцени несравнимото. Тя си обеща да го изгони в мига, в който стане виконтеса Оксли, и додаде студено:
— Кажете на негово височество, че съм тук. Веднага.
— Визитната ви картичка?
Софи му хвърли изпепеляващ поглед, отвори чантичката си и извади визитната си картичка със златни ръбове. Докато му я подаваше, си мислеше: „Не, няма да чакам да се оженим с Джулиан, за да изхвърля стария негодник. Ще настоя това да стане незабавно.“
С изписано на намръщеното му лице неодобрение икономът хвана визитката с два пръста, сякаш се гнусеше от нея. После я огледа и рече:
— Отивам да видя дали негово височество приема. Без да я погледне повече, той затвори вратата и я остави да стои на площадката отпред като амбулантен търговец, чиито стоки никой не желае.
Софи се взря в чукчето на входната врата; никога досега не бе изпитвала такова силно възмущение. Невъзпитан стар пръч! Как смееше да се отнася така с нея! Първо я държа два часа на входната площадка и я разпитва като изправен пред съда джебчия. А сега това! Наистина прекали! Наистина. Особено след всичко, което бе изстрадала, докато дойде тук.
А тя действително бе страдала ужасно, защото бе принудена за пръв и ако имаше късмет, последен път да използва обществена карета. Изобщо не предполагаше колко зле обзаведени са обществените двуколки, да не говорим колко отвратително миришеха… Тропна с крак в безсилен гняв.
През този кратък миг девойката се замисли сериозно дали да не слезе обратно по стълбите и да наеме първата двуколка, която види. Но тогава се сети защо е дошла и забрави всяка мисъл за отстъпление.
Беше дошла, за да се омъжи за Джулиан.
Не си ли заслужаваше да изтърпи едночасово неудобство, ако благодарение на това ще бъде с него до края на живота си?
Въздъхна примирено и се огледа, за да се увери, че никой не я наблюдава. Планът й не се развиваше според предвижданията й, но и нямаше причина да се откаже. Освен това бе глупаво да мисли, че ще й отвори лично Джулиан. Все пак той беше виконт. Разбира се, че ще има иконом…