С прочутата си усмивка, разтопила стотици сърца само през този сезон, младият мъж остави празната чаша върху масичката за чай и се протегна като котка.
— Да знаеш, Оксли — изсумтя той, като прокара пръсти през разрошените си къдрици, — този диван е дяволски неудобен за спане.
Джулиан отвърна:
— Фризел се опита да те закара до леглото, но ти не искаше да имаш нищо общо с тази идея. Спомена нещо, че трябвало да отидеш при Хариет.
Куентин направи гримаса.
— Хариет, да. Сега си спомням, че обещах да я посетя снощи. Тя несъмнено е страшно ядосана, че не изпълних обещанието си.
Изглежда се замисли за момент върху проблема с Хариет, после сви рамене и се изправи вдървено на крака. Дори така разрошен, кой знае как успяваше да изглежда невъзможно красив и елегантен.
— Добре, де — промърмори той и вдигна смачканото сако, което му бе служило за възглавница. — Някоя джунджурия от „Ръндъл анд Бридж“ ще й помогне да си оправи настроението. — Направи нещо като поклон към Софи. — Извинете ме, госпожице Барингтън. Оставям двете влюбени птички. Трябва да решите как да се спасите от брачния ад с моя брат.
Когато вратата се затвори след него, девойката премести смаяния си поглед към все още усмихнатото лице на Джулиан.
— Аз… мислех, че сме сами. Изобщо… — Направи безпомощно движение с длан; усещаше, че й става по-зле. — Изобщо не съм предполагала, че по това време тук ще има някой друг.
— Не знаеше ли, че Съмървил живее тук?
Изгубила ума и дума от унижение, Софи поклати глава.
— Е, да знаеш, че живее. Както и Хъкнел, и Дюмонт.
— Тук живеете четирима? — изписка тя.
Беше скандално да отидеш в дома на един ерген, но да посетиш жилището на четирима бе равносилно на обществено самоубийство. Достатъчно беше някой само да заподозре, че е идвала тук, и репутацията й щеше да бъде съсипана. Дори бракът с Джулиан нямаше да я спаси от отхвърляне от висшето общество.
Забелязал тревогата й, виконтът отново зацъка с език, подобно на Елоиз, и отново я привлече в обятията си.
— Не се безпокой, скъпа — приласка я той. — Съмървил е добро момче и няма да спомене, че си идвала тук. Няма да го направи, ако го накарам да ми се закълне да мълчи.
Девойката скри лице в халата му; искаше й се земята да се разтвори и да я погълне.
— Оох! Никога не съм се чувствала толкова неудобно в живота си. Какво ли ще си помисли за мен негово височество.
Джулиан се засмя и я целуна по ухото.
— Куент мисли, че си най-очарователното и красиво момиче на света.
— Но начинът, по който се държах… ужасните неща, които наговорих за брат му.
— Както самият той ти каза, двамата не ги свързва никаква обич. Смята, че Линдхърст е арогантен, надут глупак и аз съм напълно съгласен с неговата преценка. Несъмнено сега изпитва още по-голямо уважение към тебе, след като ти прояви проницателност да видиш човека зад титлите и богатството.
Думите му не успокоиха ни най-малко Софи, която стискаше копринения му халат.
— О-о, но това е ужасно — възкликна тя. — Каква глупачка съм. Изобщо не трябваше да идвам тук. Трябваше да…
— Разбира се, че трябваше да дойдеш — прекъсна я младият мъж.
— Но…
— Погледни ме, Софи.
Макар и нежен, гласът му прозвуча твърдо. Тя неохотно се подчини.
Виконтът хвана брадичката й, приближи лицето й към своето и прошепна:
— Обичам те, Софи, и искам винаги да се обръщаш към мен, когато имаш неприятности. Знаеш, че ще направя всичко за теб. — Наведе глава и я целуна леко по устните. — Каквото и да е то.
Девойката се притисна в любимия си, трогната до сълзи от думите му. Остана известно време така, заровила лице в гърдите му, утешавана от силните удари на сърцето му. Когато най-сетне мъката й се поуталожи, тя се поотдръпна и впери изпълнен с обожание поглед в красивото му лице. Преливаща от любов, която не бе предполагала, че е възможна, тя прошепна:
— Знаех, че мога да разчитам да ми помогнеш. Знаех.
Младият мъж нежно й се усмихна.
— Винаги, скъпа моя, винаги ще ти помагам, колкото и ужасен да е проблемът ти.
— Не мога да си представя по-ужасен от този проблем. — Стисна отново робата му, но този път без предишното отчаяние. — О, Джулиан! Какво ще правим? Едгар настоява да се омъжа за Линдхърст. Накара ме тази сутрин да приема предложението му за женитба.
Усмивката на виконта се стопи и изражението му стана тържествено. Доближи лице към нейното и промълви:
— Обичаш ли ме, Софи? Истински и дълбоко?
— Знаеш, че те обичам.
— Достатъчно, за да прекараш остатъка от живота си с мен?
Почувства се много щастлива, любовта, чиста и бурна, избухна в гърдите й, когато осъзна какво означават думите му. Както се бе надявала, той щеше да се ожени за нея, за да я спаси от Линдхърст. Трогната, Софи прошепна: