— Да, Джулиан. Да! Обичам те с цялото си сърце. Не съм ли ти го казвала десетки пъти?
— Просто исках да съм сигурен в чувствата ти.
Тя обви ръце около врата му и придърпа главата му към себе си.
— Никога не съм обичала други и никога няма да обичам. Ти си единственият мъж на света за мен.
И запечата думите си със страстна целувка. Младият мъж изпъшка и я притисна силно.
— А ти, скъпа моя, си единствената жена за мен. Омъжи се за мен, Софи. Днес. Ще избягаме в Гретна Грийн и ще те спасим от Линдхърст. — Целуна я отново. — Кажи „да“. Кажи, че ще бъдеш моя.
Идеше й да закрещи от радост. Най-съкровените й мечти щяха да се осъществят. Щеше да стане виконтеса Оксли. Прегърна го щастливо през кръста и извика:
— Да. О, да! Да тръгваме веднага! На минутата!
Джулиан се засмя.
— Не бих могъл да тръгна за Гретна Грийн по халат, макар че… — Усмивката му стана дяволита. — Липсата на дрехи ще бъде добре дошла след това.
След това. Софи сведе глава, като се изчерви при мисълта за онова, което следваше след церемонията. Странно, но в мислите си за Джулиан тя никога не бе стигала по-далеч от олтара, докато в случая с Линдхърст беше точно обратното. Но сега тя се запита що за човек беше любимият й.
Някак си не можеше да си го представи с маргаритките или с крема. Не. Помъчи се да си припомни разказите на брата на Лидия за брачното ложе. А, да. Той вероятно беше от поетичния тип с бонбоните… от тези, които хранеха жената с подбрани сладкиши, докато я ухажваха с романтични стихове.
Тази мисъл не й даваше покой. Погледна крадешком към лицето му. Джулиан я наблюдаваше усмихнат като влюбен бъдещ младоженец. Да. Определено беше от мъжете с бонбоните и поезията. Софи срамежливо отвърна на усмивката му.
Виконтът изпъшка и така я притисна към себе си, че тя усети очертанията на тялото му през тънкия плат на халата.
— Боже мой, Софи, нямаш представа колко съм мечтал за този миг. Толкова си красива, толкова неустоима. Би могла да имаш всеки мъж от висшето общество, някой много по-богат и с много по-висока титла от моята. Чувствам се недостоен за теб.
— Разбира се, че си достоен. Няма по-достоен от теб в цялото висше общество — увери го девойката, като приглади назад падналия върху челото му кичур коса. Това съпружеско движение й хареса и тя го повтори, като се опиваше от мисълта, че ще може да го прави всяка сутрин. — Колкото до богатството и титлите, бих предпочела да водя по-скромен живот като твоя виконтеса, отколкото да живея пищно като маркиза на Линдхърст. Твоята любов е единственото богатство, което желая.
— Скромен живот ли? — Младият мъж снизходително се засмя, сякаш тя бе малко дете, което току-що бе изрекло нещо особено глупаво. — Скъпа ми Софи. Ние наистина няма да живеем така разкошно, както би живяла ти с Линдхърст, но животът ни в никакъв случай няма да бъде скромен. С моите десет хиляди годишно и с твоето наследство ще се справяме чудесно.
Девойката замръзна, а после отвърна поглед от усмихнатото му лице; щастието й помръкна при споменаването на нейното наследство. Естествено трябваше да му каже, че от него не е останало нищо. И точно така щеше да направи. Просто се бе надявала, че ще може да съобщи тази неприятна вест по-късно, след като се порадва поне за час на еуфорията във връзка с предстоящата си женитба.
— Скъпа? Да не би да казах нещо, с което те разстроих?
— Не. Просто…
Гласът й секна. Внезапно я обзе тревога. Ами ако той откажеше да вземе обременена с дългове жена? Беше чувала, че мъжете се ръководят в по-голяма степен от ума си, отколкото от сърцето.
— Софи? — Хвана я за брадичката и привлече лицето й към своето. След като се взира в нея в продължение на няколко секунди, се намръщи и промълви: — Бях прав. Ти си смутена. Не си много сигурна дали искаш да се омъжиш за мен, нали?
— О, не! — възкликна младата жена; не можеше да повярва, че изобщо й задаваше подобен въпрос.
— Какво тогава? Какво те измъчва? Знаеш, че можеш да ми се довериш.
Изглеждаше толкова искрен, толкова всеотдаен в желанието си да й помогне, че мрачните й мисли се изпариха. Той, разбира се, нямаше да постави парите над любовта им. Просто не беше такъв човек. Каква глупачка беше да се тормози с подобни предположения. Софи се усмихна и като срещна погледа му, отговори:
— Има нещо във връзка с моето наследство, което трябва да знаеш.
Джулиан отвърна на усмивката й с видимо облекчение.
— Ако се тревожиш, че братовчед ти ще откаже да ни даде твоята зестра, задето си постъпила против волята му, престани да се измъчваш; уверявам те, че не може да го направи. Ще го изправим пред съда, ако само опита да стори такова нещо.