— Не, не е… не е това. Става дума за… ами… — Преглътна с усилие и тихо изрече: — Няма никаква зестра.
Той се сви, сякаш го бе ударила с камшик.
— Какво?
— Няма никаква зестра — повтори девойката, този път по-силно. Изуменият му поглед я накара да добави: — Имах зестра, но… но братовчед ми я пропилял.
Очите на виконта се изцъклиха.
— Цялата?
Софи кимна.
— Дори по-лошо — имаме дългове. Заради тях трябва да се омъжа за Линдхърст.
Той със сигурност нямаше да има по-шокиран вид, ако току-що го бе обявила за пладнешки разбойник.
— Линдхърст знае ли? — изрече невярващо той.
— Не. О, не! Няма представа за това. Никой от висшето общество не знае. Дори аз го научих едва снощи. — Девойката поклати глава; тя самата все още не бе преодоляла напълно изумлението си от неочакваното развитие на нещата. — Аз съм пионка в плана на Едгар за спасяването ни от затвора за дългове.
— План ли?
Джулиан се отдръпна от обятията й и се намръщи.
Смръщването му със сигурност се дължеше на възмущението от безочливия начин, по който се бе опитал да я използва Едгар. Тя го запозна накратко с въпросния план. Когато приключи, любимият й се изсмя и заяви:
— С други думи, ти си се готвела да метнеш Линдхърст. Колко забавно щеше да бъде — високопоставеният и властен граф Линдхърст, направен на глупак. Това би намалило влиянието му с едно-две деления, бих казал.
Софи го гледаше занемяла. Не беше очаквала подобна реакция от него. Беше се надявала да й каже, че ще изплати дълговете й и двамата ще заживеят щастливо заедно. Вкопчена здраво в своята мечта, тя обви ръце около кръста му и прошепна:
— Но всичко това не ни интересува. Единственото, което има значение, е, че ще бъдем заедно.
Той хвана ръцете й, отблъсна я и заяви:
— Напротив, живо ни интересува. По една случайност аз също съм затруднен финансово.
Софи заклати глава, неспособна да приеме внезапната грубост в гласа му.
— Ще се оправим някак си — увери го тя, убедена, че суровото му изражение е резултат от току-що преживения шок. — Ако управляваме добре доходите ти, за няколко години ще успеем да изплатим дълговете. Разбира се, това означава, че най-вероятно ще трябва да живеем в твоето имение.
Виконтът я изгледа така, сякаш си е изгубила ума, а след това изсумтя и отново я отблъсна.
— Не желая да се „оправям някак си“ и определено не искам да се затворя през следващите няколко години в Линкълншир.
— Какво значение има къде или колко скромно ще живеем, щом ще бъдем заедно? — възкликна тя, отказвайки да повярва, че любимият й говори сериозно. — Любовта ще ни помогне да се справим.
— Любов ли? — изсмя се виконтът. — Любовта няма нищо общо с желанието ми да се оженя за теб.
— Но ти каза, че ме обичаш. Закле се, че си готов на всичко заради тази любов.
— Красиви слова, нищо повече. Същите празни думи, които използва всеки мъж, за да си хване някоя богата съпруга. — Скръсти ръце пред гърдите си и я изгледа с презрение. — Ако си повярвала на красивите думи, които мъжете ти шепнеха през целия сезон, значи си по-глупава, отколкото те мислех.
Девойката отвърна на погледа му; очите й започваха да се пълнят със сълзи.
— Значи не ме обичаш? — попита задавено тя; струваше й се, че й изтръгват сърцето от гърдите.
— Може да си глупачка, но поне учиш бързо — изрече той. — Не, не те обичам. И никога не съм те обичал, макар че, ако притежаваше зестрата, за която се говореше, с радост щях да се оженя за теб. Все пак ти си една много красива жена и аз те пожелах в мига, в който те зърнах. — Наклони глава и замислено я изгледа. — Всъщност все още те желая. Хмм. Може би все пак бих могъл да ти помогна. Да — кимна Джулиан, — струва ми се, че мога. Достатъчно е да се съгласиш да ми станеш любовница и аз ще уредя кредиторите ти никога да не те намерят.
Софи хлъцна от негодувание.
— Твоя любовница? Ама… но… това е…
— Изключително благородно от моя страна — намеси се виконтът, протегна ръка и плъзна пръст по извивката на едната й гърда. — Помисли само, скъпа. По този начин не само ще ти бъде спестен ужасът от затвора, ами и ще имаш удоволствието да бъдеш обект на интимно внимание от моя страна. А след като твърдиш, че ме обичаш, тази възможност би трябвало да ти допадне безкрайно много.
Софи отблъсна ръката му; никога не се бе чувствала толкова унизена.
— Как смееш да ме обиждаш така?
Той се засмя.
— Хайде, хайде, скъпа. Не мисли за това като за обида, а като за спасение.