— Предпочитам да се омъжа за Линдхърст, отколкото да вляза в такива… ъъъ, в такива недостойни отношения — отвърна тя и наистина го мислеше.
— Може би, но се страхувам, че бракът с Линдхърст не е решение, на което би могла да разчиташ отсега нататък.
— Разбира се, че е. Официално съм сгодена с него. До довечера всички в Лондон ще знаят за предстоящата ни венчавка.
— До довечера всички в Лондон ще знаят за посещението ти тук и за пропиляното ти наследство. И мога да те уверя, че нито висшето общество, нито Линдхърст биха погледнали с добро око на опита да бъдат направени на глупаци.
Софи не можеше да повярва на ушите си.
— Не би го направил!
— Напротив, бих. Нали разбираш, скъпа, макар да нямам намерение да се женя за теб, аз те искам в леглото си. И то много. А когато искам нещо, винаги го получавам.
Девойката се сопна, треперейки от омраза.
— Не и този път. Ще отричам твърденията ти до последния си дъх. Ти ще имаш срещу моята дума само твоята.
— И на Съмървил — напомни й той. — Със сигурност ще успея да убедя и Хъкнел и Дюмонт да вземат моята страна. Ставаме четирима срещу теб.
— Ти си отвратителен — изсъска Софи. — Не разбирам как изобщо някога съм те мислила за мил и благороден.
— Вече ти обясних как: ти си глупачка.
С изпепеляващ поглед тя изрече:
— Може да съм глупачка, но не съм развратница. Никога няма да ме имаш като твоя любовница. Никога!
Джулиан се ухили самодоволно.
— Ще видим.
Глава 5
Денят действително бе преминал задоволително. Цял следобед Никълъс бе писал на родителите и роднините си за предстоящата си женитба, а сега изминаваше краткото разстояние до своя клуб, за да съобщи новината и на своите приятели. Бе мечтал за това почти от мига, в който за пръв път бе зърнал госпожица Барингтън; тази победа щеше да изпълни със завист всички ергени от висшето общество.
Усмихна се при тази мисъл. В този момент каретата му спря пред „Уайт“. За разлика от родителите му, които щяха да се почувстват много щастливи при вестта за годежа, познатите му щяха да са разочаровани. Както винаги в подобна ситуация щяха да започнат да го наричат с всички възможни обидни имена — на шега, разбира се — след което щяха да го потупат по гърба и да вдигнат тостове за негово щастие.
Това щеше да бъде прекрасен завършек на един прекрасен ден.
С чувството, че ще се пръсне от вълнение, младият мъж надникна през прозореца и се опита да прецени колко хора има в клуба. По дългата редица от екипажи, заели улицата, можеше да се съди, че вътре бе истинско стълпотворение.
Усмивката му стана още по-широка. Превъзходно! Колкото повече хора присъстваха, толкова повече щяха да чуят великолепната новина. Вълнението му се засили, докато слизаше от каретата. В мига, в който стъпи на земята, застаналите на площадката пред входа на клуба мъже млъкнаха и го загледаха. Неколцина от тях дори си сложиха монокли.
Графът бе шокиран. Какво им ставаше? Никога не го бяха наблюдавали с такъв… критичен? Да, с такъв критичен поглед, откакто неговият брат-хаймана се бе напил като дървар и се бе возил по Парк Лейн с оголен задник…
Брат му! Разбира се. За малко не изпъшка на глас. Като имаше предвид как се бе натряскал Куентин предишната вечер на приема у Стъкли, изобщо нямаше да се учуди, ако пак е сторил нещо недостойно. А другите несъмнено виняха него, че не го държи по-здраво.
Обеща си да намери онзи пройдоха и да го накара да отговаря за това, което е сторил. Запъти се към клуба, като кимаше сърдечно на познатите си. Когато наближи, неколцина от тях смушкаха съседите си и си размениха удивени погледи.
Като се питаше какво ли е наказанието за убийството на брат, младият мъж заизкачва стълбите и пристъпи през отворената входна врата. Подаде шапката и бастуна си на чакащия във вестибюла лакей и той веднага се отдалечи с тях. Графът си позволи да въздъхне раздразнено. Този път Куентин наистина щеше да си плати.
Твърдо решен да се запознае с братовото прегрешение, той прекоси вестибюла. Краката започнаха да му изневеряват, когато наближи салона, в който се виждаше всяка вечер с приятели. Спря за момент, за да събере сили за предстоящото изпитание, изправи рамене и влезе. В същия момент намиращите се най-близо до входа мъже млъкнаха и го загледаха.
Никълъс си наложи да се усмихне. Кимна учтиво и огледа поразените като от гръм лица, като търсеше поне един съюзник сред тях. Френшам… Ривел… Клендън… Рандолф…
Рандолф, да. Приятел от следването в Кембридж. Сети се, че той винаги знае последните клюки благодарение на бъбривата си съпруга Сара. Младият мъж се приближи до него и рече: