Допи брендито си. Софи не бе проявила интерес и към неговите обяснения. Странно, че не го бе забелязал още тогава. Хмм. Възможно ли беше да е проявил същата слепота и по отношение на други неща, свързани с нея?
Като характера й?
Никълъс погреба с въздишка последните си разбити илюзии, погледна към приятеля си, който се бе втренчил мрачно в своята чаша, и попита:
— Това ли е всичко? Че съм арогантен и скучен?
— Ъъъ, ами…
Младият мъж въздъхна отново, този път от раздразнение, и промърмори:
— Просто го кажи, Хънтли. Не може да стане по-лошо, отколкото е досега.
Фреди го изгледа нажалено.
— Знаеш ли, Линдхърст — възкликна внезапно той, — никога не съм смятал, че госпожица Барингтън е достойна за теб. Тя все пак е дъщеря на търговец на платове и наистина не…
— Какво е казала? — попита Никълъс; нямаше настроение да го успокояват. — Ако не ми кажеш, и то веднага, ще отида при брат си и ще го попитам.
— Тя, ъъъ… — Зачервеното лице на приятеля му буквално пламна и придоби цвета на керемида. — Тя уж не можела да понася вида на твоето… ъъъ… лице.
— Лицето ми ли?
Това бе последното, което бе очаквал да чуе. Хънтли кимна печално.
— Заради… ъъъ… белега ти. Тя го намира за п-противен.
Белега му? Младият мъж несъзнателно го докосна. Възможно ли бе лицето му да я отвращава?
Той търсеше отговор, мъчеше се да си припомни пример, в който тя може би беше казала или направила нещо, издаващо подобно чувство. Колкото и да се стараеше обаче, не успя да си припомни дори секунда, в която поведението й да не е било съвършено. При всички случаи тя беше очарователна и същевременно — скромна, както се полагаше на момиче в нейното положение.
Скромна? Линдхърст присви очи. Той поне винаги бе приписвал нежеланието й да го погледне в лицето на скромност. Възможно ли бе то всъщност да се дължи на отвращение от белега му?
Колкото повече мислеше, толкова по-вероятно му се струваше това. Нещо повече, сега всъщност осъзнаваше, че Софи никога не е имала задръжки да гледа другите си ухажори. Особено Оксли. Колко пъти ги бе заварвал заедно на балове и други подобни мероприятия и я бе виждал да се взира в лицето му?
Именно припомнянето на тези случаи помогна нещата да си дойдат на мястото си. Всичко казано беше вярно. И логично.
— Знаеш ли, Линдхърст. Винаги съм смятал госпожица Барингтън за особено глупаво създание — отбеляза Фреди; очевидно се стараеше да го утеши. — Фактът, че предпочита сладникавата външност на Оксли пред твоята благородна осанка, само доказва колко съм бил прав.
Младият мъж бавно вдигна поглед от вече празната си чаша и го впери в приятеля си.
— Винаги си я смятал за прекрасна и очарователна. Сигурно си го казвал стотина пъти.
Хънтли сви рамене.
— Само защото ти бе така твърдо решен да я имаш.
— Е, ако тя е глупава, тогава аз съм пълен идиот. До такава степен, че приписвах нежеланието й да ме погледне на ученическа стеснителност.
— Както бих сторил и аз, уверявам те. Всеки очаква една току-що излязла от девическия пансион в Бат госпожица да бъде малко по-сдържана в мъжко обкръжение.
— Може би. Но дори най-срамежливото момиче поне би поглеждало мъжа, който му говори, нещо, което госпожица Барингтън рядко правеше.
Фактът, че може да се стори толкова противен на някоя жена, го жегна. Не можеше да не се запита колко от жените, които твърдяха, че смятат белега му за особено елегантен, бяха съгласни със Софи и лъжеха само с надеждата да се докопат до богатството и титлата му. Това подозрение бе достатъчно да нанесе сериозен удар върху увереността му.
Фреди, вечният оптимист, се приведе напред и го потупа по рамото.
— Трябва да сме благодарни, че стана така! Представяш ли си, ако се беше оженил за нея?
Никълъс го изгледа сърдито.
— Благодарни? Че бях унизен публично?
— Пфу! Нищо подобно! Никой не си е развалил мнението за теб заради това. Няма мъж от висшето общество, който да не бе впечатлен от госпожица Барингтън, и сега всички се чувстват глупаво като теб.
— Може би. Но никой не оглупя дотолкова, че да й предложи брак.
— Щяха да го направят, ако смятаха, че има шанс предложението им да бъде прието. — Фреди се усмихна едва-едва и напълни чашата на приятеля си. — Слушай, Линдхърст. Ако това може да те утеши, госпожица Барингтън е съсипана. Утре по това време новината за нейното падение ще е стигнала до ушите на кредиторите й. Ако тя, вуйна й и братовчед й не намерят начин да уредят дълговете си, в края на седмицата най-вероятно ще се озоват зад решетките.