Чувстваше се безсилна, но все пак успя да стане от леглото. Наметна на раменете си лек кашмирен шал, запали свещ и се помъкна към стаята си за обличане. Стоя няколко секунди, като се оглеждаше и се чудеше откъде да започне. В този момент зърна отражението си в огледалото и суетата й реши вместо нея. Косата й изглеждаше ужасно.
Девойката се намести с гримаса пред тоалетката. Сега разбираше защо мадмоазел винаги бе настоявала да си пуска косите и да ги разресва добре с четка преди лягане.
Така й се искаше мадмоазел да бъде тук, за да й помогне. Пъхна пръсти в заплетените кичури и измъкна останалите фиби. После взе четката. Разреса косата си и се опита да й придаде форма с помощта на фибите, когато стенният часовник започна да бие.
Едно, две, три… четири?
Изхълца и изпусна фибите; те се пръснаха по тоалетката. Сигурно грешеше. В отчаяното си желание да потвърди този факт, младата жена се спусна към кутийката си със скъпоценности, за да погледне ръчния си часовник.
Нямаше го. Всичките й бижута бяха изчезнали. Беше останала само диадемата от изкуствени камъни, която бе носила на един бал с маски в началото на сезона.
Убедена, че е била ограбена от прислугата, Софи хукна към вратата и по коридора; нямаше търпение да уведоми по-скоро братовчед си. Тънкият й бял шал се развяваше след нея като призрачна сянка.
Щом стигна до стаята на братовчед си, започна да удря по вратата, като викаше тревожно:
— Едгар! Едгар!
Никакъв отговор.
Отпусна безчувствената си ръка, приведе се и отпусна ухо към вратата, ослушвайки се за някакви признаци на живот.
Нищо, нито дори поскърцване или въздишка.
По гърба й пробягаха ледени тръпка. Да не би да беше изпълнил предишната си заплаха да вземе майка си и да напусне страната без нея? Нима „ние“ в неговия план не включваше и нея самата?
Прогони тази мисъл. Той несъмнено бе способен да я изостави, но вуйна й я обичаше и никога нямаше да му позволи да направи такова нещо. А Едгар винаги отстъпваше пред нейните нареждания. Като се имаше предвид напредналият час, се налагаше заключението, че планът явно е бил променен. Очевидно се е наложило братовчед й да излезе, за да доуреди нещата. И въпреки това… въпреки това…
Софи потрепери от ужас и се загърна с шала. Промяна в плана обясняваше отсъствието на Едгар. Но къде тогава беше Елоиз? Цялото това блъскане и викане вече трябваше да е привлякло вниманието й. С всяка следваща секунда я обхващаха все по-големи страхове. Отвори вратата към стаята на братовчед си. Един поглед само бе достатъчен, за да се потвърдят и най-големите й страхове.
Всички чекмеджета бяха измъкнати, всички скринове и кутии бяха отворени, съдържанието им бе разпиляно по страничните им прегради и пода. Малкото ценни неща, като сребърните свещници, изкусно изработеният часовник, дори огледалото с инкрустирана рамка, бяха изчезнали, вероятно за да послужат като средство за разплащане. Сега вече разбра кой е откраднал бижутата й.
С нарастващ ужас девойката отстъпи от прага на стаята. Стори й се, че стоя там, или по-скоро в ада, цяла вечност, парализирана от паника. След това се обърна и вдървено измина краткото разстояние до стаята на вуйна си.
Тя също беше в безпорядък.
От гърлото й се изтръгна ридание. Бяха я предали отново. Изглежда, че и Елоиз я бе лъгала, че я обича.
— Не! — изплака на глас младата жена; гласът й отекна безнадеждно в празната стая.
Не. Елоиз я обичаше. Знаеше го със сигурност. Никога не би я изоставила, поне не доброволно.
Вкопчена отчаяно в тази увереност, тя започна да претърсва помещението за някаква бележчица или какъвто и да било знак, който да утвърди вярата във вуйна й. Но не откри нищо.
Сломена от разочарование, Софи мина от спалнята в стаята за обличане, макар дълбоко в себе си да се съмняваше, че там ще открие нещо.
Първият поглед потвърди песимизма й, който се засили щом огледа обикновено препълнения гардероб. Освен няколко стари рокли, чифт износени червени обувки за танц и две счупени ветрила, в него нямаше нищо друго.
Да. Всъщност не бе очаквала да открие нещо тук. Въпреки всичко се отправи към последния пристан на своята надежда: тоалетката на Елоиз.
Подготвена за ново разочарование, девойката посегна към сребърната дръжка на горното чекмедже. В този момент светлината от единствения запален стенен свещник разкри пред погледа й неравномерно сгънат лист хартия. Цветът му напомняше дотолкова мраморната повърхност на тоалетката; истинско чудо бе, че изобщо го забеляза.