Без да си позволява да се надява прекалено много, тя вдигна парчето хартия; ръцете й трепереха едновременно от нетърпение и страх, когато го приближи към светлината.
На него видя името си, изписано с деликатния почерк на вуйна си.
Разгъна бавно листа. По неравномерния почерк и зацапаното мастило й стана ясно, че кратката бележчица е написана набързо:
Моля те, прости ми, че те изоставям така, скъпа. Ако имах избор, щях да те взема с мен. За жалост средствата ни са толкова ограничени, че това се оказва невъзможно. Затова настоявам да отидеш при чичото на баща си на дадения по-долу адрес. Казват, че е важна личност, и ти, скъпа, си единствената му жива роднини. Той несъмнено ще ти помогне. Моля се това, което съм ти оставила в горното чекмедже, да ти стигне да се добереш до него. Моля те, не се съмнявай в любовта ми. Ще ти пиша веднага щом се установим.
По-надолу беше изписан адресът в Ексетър на Артър Бомфри.
Чичото на баща й. Софи се намръщи; смътно си спомняше, че го бе видяла на погребението на своите родители. Ако паметта не я лъжеше, той бе доста стар още тогава. Може би беше починал. Елоиз дали знаеше със сигурност, че е жив? Или я съветваше да отиде там, водена единствено от надеждите си?
Отвори чекмеджето и се взря в монетите. Независимо дали това бе сигурен факт или само надежда, нямаше друг избор, освен да отиде в Ексетър. Ако имаше късмет, щеше да го завари жив и щеше да успее да го убеди да й помогне.
Ами ако беше умрял?
Е, поне щеше да бъде далеч от Лондон и заплахата да бъде арестувана.
Глава 6
Софи повтори объркана:
— Бат?
— Бат — потвърди с кимване икономът. — Господин Бомфри замина вчера и ще се върне най-рано след месец. Ако желаете да оставите визитната си картичка, ще му предам да се свърже с вас, когато се прибере.
— Аз съм госпожица София Барингтън и идвам чак от Лондон, за да го видя — отвърна тя, като ровеше из ръчната си чантичка за визитка. Подаде му я и додаде: — Ако обичате, бих предпочела да изчакам завръщането му тук.
Внезапното смръщване на челото на иконома показваше недвусмислено, че не обича.
— Страхувам се, че това е невъзможно, госпожице Бартън.
В тона му долови смразяващи нотки.
— Барингтън — поправи го тя, като посочи към картичката в ръката му.
Той проследи с поглед пръста й и кимна.
— А, да, виждам. Хиляди извинения, госпожице Барингтън.
Девойката отвърна на кимването, но всъщност едва се сдържаше да не отпусне рамене от облекчение. По смутеното му изражение бе станало ясно, че е познал името и се чувства крайно глупаво, задето за малко не я бе отпратил. Решила, че икономът й харесва, Софи побърза да го окуражи:
— Няма нищо, ъъъ…
Направи пауза и го погледна въпросително.
— Бизли, госпожице.
— Бизли — повтори тя и кимна отново. — А сега бихте ли били така любезен, Бизли. Страшно съм уморена от пътуването и бих искала да ме заведете в стаята ми.
— Съжалявам, госпожице. Каквото и да е името ви, Бартън или Барингтън, не мога да ви допусна в дома на господин Бомфри. Не и без неговото нареждане.
— Но това е абсурдно! Аз съм негова племенница… единствената му жива роднина — възпротиви се девойката, като моментално се отказа от доброто си мнение за слугата. — Затова съм сигурна, че няма да остане доволен, като разбере, че сте ме отпратили.
— Ако наистина сте тази, за която се представяте, той няма да остане доволен. Но тъй като господин Бомфри никога не е споменавал нито за вас, нито за какъвто и да било друг член на своето семейство, не мога да бъда сигурен, че действително сте тази, която твърдите. Следователно се налага да ви пожелая приятен ден.
— Ама, разбира се, че съм му племенница — възкликна младата жена, като се вкопчи за вратата, която икономът опита да затвори. — Защо ще твърдя такова нещо, ако не е вярно?
Човекът тежко въздъхна.
— Не искам да ви обиждам, госпожице, тъй като ми изглеждате… ъъъ, почтено момиче, но господин Бомфри е богат джентълмен и изключително известен тук, в Ексетър. Поради това през годините доста дами правиха опит да спечелят неговото благоразположение и богатство. Само миналия месец се появиха две негови „племенници“. Тях той ги отпрати дори без да ги погледне. — Поклати плешивата си глава. — Останал съм с впечатление, че изобщо няма племенници. В противен случай поне щеше да погледне претендентките.
— Защо ще ги поглежда, ако никоя от тях не се е наричала София Барингтън — отвърна тя. — Освен това той има една, не две племенници. И тази племенница съм аз госпожица София Барингтън.