Той продължи да се оплаква в същия дух. Нуждаеше се от прислужница. На нея пък й трябваше място, където да отседне до завръщането на чичо си. Дали този инцидент не беше Божият отговор на отчаяните й молитви? Хмм. Може би, въпреки че изобщо не бе предвиждала да работи като прислужница.
Докато слушаше с половин ухо обясненията му за неравните пътища и счупеното колело, младата жена се замисли върху съдбата на слугата.
Според онова, което бе видяла, тя не й се струваше чак толкова ужасна. Всъщност слугите не правеха кой знае какво повече от това да казват по някое „да, милорд“ и „да, миледи“, и да носят едно или друго насам или натам из къщата. Работата определено не беше нещо, с което да не може да се справи, особено като имаше предвид другата перспектива.
Взела решението си, Софи отвори уста да уведоми новия си познайник. В този момент я прониза смразяваща мисъл: „Ами ако познавам неговите господари?“ Беше напълно възможно, защото през последните години се бе движила само сред най-висшите кръгове.
Паникьосана от тази мисъл, девойката погледна към лакея, който тъкмо се оплакваше от несръчния колар. Единственият начин да разбере със сигурност, бе да го попита за името на господаря му. Затова прекъсна пороя от думи.
— Кой е господарят ви?
Младежът спря насред изречението и челюстта му увисна; очевидно въпросът й го бе зашеметил.
— Ъ?
— Кой е господарят ви? — повтори Софи.
Устата му се затвори и лицето му се изчерви, сякаш внезапно се бе усетил какво прави.
— Ъъъ, маркиз Бересфорд.
Бересфорд. Хм. Името й се стори леко познато, но не можеше да го свърже с някое лице. Очевидно се налагаше да поразпита още малко, затова додаде с привидно безгрижие:
— Защо не сте с негово височество в Лондон? Сега е сезонът, както знаете, и той вероятно ще има нужда от вашите услуги там.
Лакеят сви рамене.
— Нито лорд Бересфорд, нито неговата съпруга са ходили в Лондон от години. Те не харесват особено Лондон и висшето общество.
Чудесно. Това означаваше, че не биха могли да разпознаят лицето й. На девойката й се прииска да завика от радост. Направи първата стъпка към заемането на поста.
— Негово височество добър господар ли е?
— Най-добрият!
— И каква слугиня търси?
Лакеят се намръщи при напомнянето за неуспеха на мисията му.
— Имаме нужда от момиче, което да прави най-различни неща. Всякаква работа.
— Изисква ли се опит?
Младежът отново направи гримаса.
— Намирам се в такова положение, че бих наел всеки, който има малко повече мозък от една овца.
Софи се засмя.
— Уверявам ви, че притежавам повече мозък от една овца.
— Какво? — Изгледа я така, сякаш току-що бе казала, че е кралят в женски дрехи. — Да не искате да кажете, че желаете мястото?
— Точно това искам да кажа.
— Не е възможно! Трябва да се шегувате.
Сега бе неин ред да се шокира.
— Смятате, че съм недостойна за тази работа?
— Не! Уверявам ви, изобщо не ми е минавала през ума подобна обида — възкликна младежът. — Естествено предположих, че не е възможно една такава фина дама като вас да иска подобно недостойно за нея място.
Софи срещна погледа му за момент, въздъхна и сведе глава, засрамена от признанието, което й се налагаше да направи. Като се бореше с гордостта, тя промълви:
— Може да съм дама, но се намирам в изключително трудна ситуация. Разполагам само с половин крона. И ако не ме наемете като прислужница, тази нощ ще бъда принудена да спя на улицата.
— Какво! — изненада се новият й познат.
Тя поклати тъжно глава.
— Останах без средства.
Настъпи продължително, тежко мълчание, после той се изкашля и рече:
— Мога ли да попитам какво се е случило, че сте се озовали в подобна безизходица?
— Струва ми се, че е редно да знаете, ако ще ме наемате — прошепна девойката, макар да нямаше представа какво щеше да му каже.
Знаеше само, че не можеше и да става дума да му признае истината.
Той се изкашля, отново. Госпожице…
— Ъъъ… аз съм София Бартън.
Защо да предизвиква съдбата, като му даде истинското си име?
Младежът се поклони.
— За мен е удоволствие да се запозная с вас, госпожице Бартън. А аз съм Терънс Мабът, четвърти лакей на маркиз Бересфорд.
Софи се поклони леко.
Терънс се изправи и тя отново остана поразена от високия му ръст.
— Макар да съм само четвърти лакей, мога да ви уверя, че винаги се придържам към правилата за джентълменско поведение — заяви той. — Едно от тези правила е джентълменът да се грижи винаги за доброто на изпаднала в нужда дама. Това означава, че е мой дълг да ви дам този пост, независимо дали ще решите да ми се доверите.