Девойката се усмихна и кимна.
— Много сте мил, господин Мабът.
— Тери. Всички слуги ме наричат Тери.
— Тери. А вие можете да ме наричате Софи. Всичките ми приятели ме наричат така.
Младежът се усмихна широко.
— За Бога! Ние ще станем приятели. — Очевидно тази перспектива го развълнува толкова силно и приятно, че отново я хвана за ръката. — Сега, след като вече всичко е уговорено, трябва да тръгваме. Почти се стъмни, а ни чака още път.
Тя кимна и новият й приятел я придружи до лъскавия фургон в бургундскочервено и златно с полирани месингови лампи. Той вече бе запалил лампите и се готвеше да пришпори конете, но Софи се сети за куфара си.
— О, не! Почакай. Куфарът ми. Изпуснах го, когато побягнах встрани от пътя — извика тя, като се оглеждаше отчаяно.
За нея той бе безценен, тъй като съдържаше последните останки от безвъзвратно отминалия й досегашен живот.
Тери скочи любезно от пейката на кочияша и хукна към мястото, където за малко не я бе премазал. Когато се върна, носеше нещо смачкано и безформено, в което бе изключително трудно да се разпознае елегантният черен кожен куфар.
Подаде й го, видимо смутен, и промърмори:
— Съжалявам. Очевидно съм го смачкал с колата.
„Ти и половината търговци в Ексетър“ — помисли си Софи. Несъмнено шапките й бяха така сплескани, че от тях вече нямаше да излезе нищо. Колкото до скромното й огледало с дръжка от слонова кост…
Очевидно чувствата се изписаха върху лицето й, тъй като младежът стисна внимателно ръката й.
— Моля те, Софи, прости ми. Чувствам се ужасно заради всичко това. Надявам се, че не съм съсипал нещо особено важно.
Ако съдеше по физиономията му, човек би решил, че той се смята виновен за всички злини на света.
На младата жена й беше неприятно да гледа в такова състояние рицаря, който я бе спасил, затова се усмихна и побърза да го успокои:
— Моля те, не се самообвинявай, Тери. Разбира се, че ти прощавам. Като се изключат една-две шапки, със сигурност не си развалил нищо непоправимо.
— Но шапките ти…
— Те нищо не струват в сравнение с добротата, която ти прояви към мен.
И това бе вярно, осъзна внезапно тя. Малко доброта в момент на нужда струваха повече от всички шапки в Лондон. Откритието я изуми, защото тя ценеше вещите повече от всичко друго.
— О! Не съм сторил нищо, което не би направил всеки заслужаващ уважение човек — отвърна новият й приятел, но плъзналата по страните му червенина показваше ясно, че похвалата й му бе доставила удоволствие.
И без да губи повече време, Тери дръпна юздите и конете потеглиха.
Глава 7
Прелетяха през Хай Стрийт, после — по Форт Стрийт и по моста над река Екс. Тери се стараеше да не показва безпокойството си, но пак караше прекалено бързо според Софи.
„Е, добре, де — помисли си тя, вкопчила се в страничния парапет, сякаш от това зависеше животът й, — поне седалките са меки.“ Беше безкрайно доволна, че изобщо се намира в каретата и е на път към някакво жилище, за да намира слабости на каквото или когото и да било.
Изминаха пътя твърде бързо и без никакви произшествия. Младата жена доби достатъчно увереност в способността на новия си приятел като кочияш и си позволи да пусне перилата. Внезапно се почувства в безопасност, каквато не бе изпитвала от цяла вечност, както й се струваше; отпусна се назад на седалката и впери поглед в изгряващата луна, като се усмихваше на веселата мелодия, която започна да си подсвирква спътникът й.
В мрака не успяваше да различи нищо от местността, сред която се носеха. Полюлявана от каретата и унасяна от подсвиркването на Тери, девойката скоро потъна в дълбок сън. Събуди се от внезапното спиране с чувството, че е задрямала току-що.
Примигна и се огледа. Намираха се в някакъв двор, пред тях вероятно бе главната сграда. Тя беше построена с придобили тъмен цвят в мрака тухли. По вертикалната линия на прозорците, много от които светеха, Софи видя, че къщата е четириетажна и има множество помещения.
Докато се взираше в пантомимата, разигравана от два силуета зад един от прозорците на втория етаж, тя чу отваряне на врата. В следващия миг отдясно я заля светлина и привлече вниманието й към някаква ниска жена с фенер в ръка.
— Крайно време беше да съ появиш, Тери Мабът — извика не особено любезно жената. — Днес следобед на нейно височество й стана зле и както сме с по-малко хора, а ти по цял ден съ губиш един Господ знай къде. Пикси тряб’аше да върши и твойта работа. Много е ядосана зарад’ туй, от мен да го знайш. Каза, чи шъ та гълчи, докат’ оглушейш, задет’ та нямаше толкоз дълго.