— Виж какво, момиче. Аз не съм сляпа и очите ми казват, че ти не си от нашата черга. Искам да знам коя си и каква игра играеш.
— Името ми наистина е Софи Бартън и идвам да работя като прислужница — отвърна девойката; започваше да се чувства неловко под немигащия поглед на икономката. Нищо чудно, че Тери се бе разстроил толкова само при мисълта да я лъже. Тя като че ли имаше способността да гледа в човека и да вижда и най-скритите му мисли.
След няколко, както се сториха на Софи, безкрайно дълги мига, утежнени допълнително от мълчанието, госпожа Пикстън посочи с брадичка модната й връхна дреха.
— Ако това, което казваш е вярно, тогава, ако обичаш, обясни ми защо една дама като теб би станала слугиня.
Тъй като Софи продължи да я гледа втренчено, опитвайки да съчини някаква правдоподобна история, икономката я погледна отново право в лицето и внезапно отговори вместо нея:
— Според мен си дошла тук, за да се опиташ да впримчиш в мрежите си сина на негово височество.
— Син ли? — изненада се Софи.
Не й беше дошло наум да попита дали маркизът има деца. Ако въпросният син бе на възраст за женитба, както намекваше госпожа Пикстън, значи несъмнено бе в Лондон за сезона. А това означаваше, че е запознат както с нейната самоличност, така и със скандала.
— Да, син. Младият Колин. И ако си дошла заради него, по-добре си тръгвай още сега. Нейно височество получи писмо точно тази сутрин, в което той я уведомява, че отива в Шотландия на риболов.
— Колин? — Девойката се замисли дали познава някакъв Колин. Единствените Колин, за които се сещаше, бяха виконт на около шейсет години и четиригодишният син на лейди Бърджес. Икономката вече го бе представила като млад и се налагаше изводът, че той е сред младежите, които предпочитаха публичните домове и комара пред балните зали.
Успокоена от това заключение, Софи поклати глава.
— Нямах представа, че маркизът има син. Интересува ме само свободното място.
— Наистина ли? В такъв случай да изкажа ли друго предположение относно присъствието ти тук? — Сведе поглед към корема й. — Възможно ли е да си бременна и да си избягала от къщи и от позора?
— Разбира се, че не! — възмутено извика девойката. — Мога да ви уверя в безупречния си морал и възнамерявам да го запазя. Тук съм, защото се нуждая от работа, и нищо повече.
— Нуждаеш се от работа, а? — Икономката я изгледа с присвити очи и кимна. — Да, вярвам, че си се озовала тук, пришпорена от истинска нужда. Преди да реша обаче дали да ти дам това място, трябва да ми кажеш какви неприятности са докарали тази нужда. И очаквам да ми кажеш истината, имай предвид.
Разбрала, че няма друг избор, Софи сведе глава и заговори бавно. Не можеше да става и дума да каже истината.
— Нуждая се от тази работа, защото баща ми изгуби нашата къща… на комар и сега няма къде да отида. Нямам пари и единственото, което ми остава, е да работя. Само така ще имам покрив над главата и залък в устата.
Погледна към госпожа Пикстън, за да види, дали й вярва.
Лицето на събеседницата й беше все така безизразно.
— И къде беше домът ти?
Припомнила си уроците по география, девойката отговори:
— Дърам. Баща ми беше барон там.
— Барон, казваш? Хмм. А майка ти, баронесата?
— Мъртва е. Умряла е при раждането ми. Аз съм нейното единствено дете. Именно нейната смърт подтикнала баща ми към алкохола и хазарта.
Икономката започна да присвива отново очи, а това не беше добър знак.
— И къде е баща ти сега? Не може да те е изоставил?
— Ъъъ… да. Направи го.
Това обяснение не изглеждаше по-лошо от което и да е друго.
— И всичко това се случи в Дърам?
— Да.
— Как тогава се озова в Ексетър?
Как наистина? Не виждаше нищо лошо в това да каже част от истината, макар и изкривена:
— Спомних си, че имам… леля тук… по-голямата сестра на майка ми. Аз съм единствената й жива роднина и не се съмнявах, че ще ме приеме. Изхарчих последните си пари, за да дойда дотук. — Спря, за да издаде дълга, тежка въздишка за по-голям ефект. — Обаче открих, че вече не живее в Ексетър. Докато се разхождах из улиците и се чудех какво да правя, се озовах на пазара и реших да стана слугиня. Когато разказах на господин Мабът за нещастията си, той ме съжали и ме доведе тук.
— И така свършва тъжната приказка — заключи Пикстън.
След като направи това изказване, тя потъна в мълчание и пак впери изнервящия си поглед в своята събеседница.
Софи отново изпита смущаващото усещане, че тя чете мислите й. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да не се размърда неспокойно. Точно когато реши, че не може да издържа повече на напрежението, икономката примигна и изрече: