— Готова ли си да работиш, и то здраво, момиче?
— Да. О, да! — извика Софи.
— А обещаваш ли да следваш всичките ми указания?
— Достатъчно е само да ме помолите, за да се подчиня.
Госпожа Пикстън потърка брадичката си, сякаш обмисляше отговора, и се усмихна.
— Добре дошла в Хоксбъри Манър, Софи Бъртън.
Глава 8
Достатъчен беше само един ден, изпълнен с робски труд, за да не остане и следа от благодарността на Софи към Тери.
След една седмица, всеки следващ ден на която бе по-мъчителен от предишния, тя реши, че срещата им определено не бе така желаното от нея избавление, а Божие отмъщение за всички грехове, които бе направила през седемнайсетгодишния си живот.
Тя хвърляше към небето, по-точно към гредите на кухненския таван, поглед, изпълнен с разкаяние, помъкваше се бавно нагоре по стълбището за прислугата и се изкачваше до втория етаж.
Бог, който се славеше със своята доброта и милосърдие, определено притежаваше талант за изнамиране на наказания; та кое можеше да бъде по-жестоко или да причини по-голямо страдание за една несравнима красавица от това да бъде изтръгната от рая на висшето общество и захвърлена в ада на слугинството? И кой, ако не едно изключително зло същество с извратен ум, би запратило бедното момиче на най-ниското стъпало в слугинската йерархия?
Изпълнена повече с гняв, отколкото със смирение заради своето наказание, Софи стъпи на площадката на втория етаж и се запъти към скритата врата за прислугата. Остави тежката кофа.
Никога не бе предполагала, че между прислугата съществува някаква йерархия. Дори мисълта за това би и се сторила абсурдна. И глупаците знаеха, че слугата си е слуга и всички те са равни в нищожеството си. Фактът, че прислугата в Хоксбъри смяташе другояче, я дразнеше невероятно… почти толкова, колкото начинът, по който ръководеха нелепото си общество.
За разлика от висшето общество, чиито членове напълно справедливо имаха различен ранг в зависимост от своя произход и богатство, положението тук се определяше единствено от длъжността. Така икономката и Диксън, икономът, царуваха като цар и царица; лакеят и камериерката на техни височества бяха като херцог и херцогиня и т.н. все по-надолу и по-надолу, докато се стигнеше до слугинята за всичко. И това беше тя, София Барингтън, внучка на граф, по която бяха полудели всички мъже през този сезон.
Колко несправедлива беше системата. Всеки можеше да види, че тя струваше повече и следователно стоеше над глупавия им порядък. Не можеше да се побере в кожата си как така персоналът в Хоксбъри предпочиташе да не се съобразява с очевидното й превъзходство.
„Трябва да издържа поне един месец“ — напомни си тя и премести леката кошница от лявата в дясната ръка. Отвори скритата врата, вдигна ведрото с лявата ръка и пристъпи в едва осветения коридор.
Той бе пълен с картини и растения в саксии, скулптури и столове. Зави на ъгъла за дясното крило и се отправи към изцапания от куче килим близо до стаята на маркизата. Щом спря пред вратата, направи гримаса — толкова силно вонеше. Прииска й се Фанси да е тук, за да я остави да си сърба попарата. Именно тя беше виновна за случилото се и нищо не можеше да я убеди в противното.
Изпълнена с презрение както към жената, така и към нейните действия, Софи коленичи и се приготви за неприятната си задача.
Никой, който имаше поне малко мозък в главата, нямаше да повярва на разказа на Фанси за това как териерът на градинаря влязъл в къщата, като се има предвид колко късно бе, а всички врати, освен пазената от Диксън на парадния вход, се заключваха в десет вечерта.
Не. Някой нарочно бе пуснал животното. Някой, който не харесваше Софи и знаеше, че неприятната задача по почистването щеше да се падне на нея.
Този някой вероятно бе Фанси. Никой друг не изпитваше такава неприязън към нея. А и това не бе първата и подобна постъпка. Доста пъти вече бе пречила на усилията на Софи, а след това бе посочвала нея като виновна за случилото се. Започваше да мисли, че злосторницата посвещава цялото си време да измисля начини за превръщане живота й в ад.
Девойката въздъхна, измъкна смачкан вестник от кошницата и събра в него по-голямата част от кучешките изпражнения. Е, добре. Трябваше да издържи само още три седмици, най-много месец. Какво бяха няколко седмици повече, щом вече бе преживяла толкова много?
Въздъхна отново, остави встрани изцапания вестник, извади стара четка, напукан калъп сапун и чист парцал от кошницата. С вид на мъченица намокри сапуна и започна да търка килима. В същото време скръбно прибавяше инцидента с териера към списъка с изпитания, които бе преживяла от идването си в Хоксбъри. А колко дълъг само беше той; съдържаше какви ли не невъобразими ужасии.