Стаята й например. Ако бе подозирала, че ще трябва да спи с друг в едно легло, щеше да се откаже от слугинската работа… особено пък ако знаеше, че ще трябва да дели леглото с перачка на име Панси.
Какво изпитание наистина! Това създание бе истинско кречетало, при това неуморно. Щом главите им се докоснеха до възглавниците, започваше да говори и това продължаваше цяла нощ, като всичките й приказки бяха свързани с някакъв работник във ферма, когото обичала. На Софи й беше непонятно как така Панси мислеше, че любовната история между двама млади може да я интересува, когато те й бяха съвсем непознати. Знаеше само, че откакто бе дошла в Хоксбъри, не бе спала нито една нощ повече от четири часа.
Девойката поклати глава, взе четката и я натопи във ведрото с вода. Докато търкаше прилежно насапунисания участък, тя размишляваше нещастно върху часа, в който се налагаше да става. Пет часа. Трябваше да става в пет. Това беше нечовешко; нечовешко бе да караш някого да се събужда толкова рано. Или по-точно, беше нечовешко, ако ставаше дума за човек с благороден произход. Напълно нормално бе да се очаква хората с по-ниско потекло да стават преди зазоряване. Такава беше съдбата им и те трябваше да я приемат, без да задават въпроси или да се оплакват.
Тя, от друга страна, беше родена да живее в привилегии и имаше право да протестира срещу всяко неудобство. И точно това щеше да направи в мига, в който я спасеше чичо й.
Софи се усмихна при мисълта за този щастлив ден. Колко приятно щеше да бъде най-сетне да изрази гласно своето недоволство, да изкаже възмущението си от преживяното. Но най-върховният момент щеше да бъде, когато захвърли слугинските си дрипи.
Спря да търка за момент, погледна към работните си дрехи и видът им я накара да потрепери. Слугинята за всичко нямаше никакъв или почти никакъв контакт с членовете на семейството и при избора на нейните дрехи се държеше най-вече на пестеливостта. Затова вместо някоя от колосаните муселинени рокли, които носеха камериерките, й бяха дали една безформена пола от груб плат от вълна и памук и старомодно горнище, ушито вероятно от зебло.
А това горнище беше ужасно. Не само беше боядисано неравномерно в някакъв убит жълт цвят, ами беше вталено в кръста и очертаваше талията й по един изключително демоде начин. С него тя изглеждаше като изпълзяла от неотварян в продължение на трийсет години стар сандък с дрипи, а за това допринасяше в голяма степен и избелялата пола на кафяво-зелена щампа. Да не говорим за бонето!
Софи изпъшка при мисълта за външния си вид и се захвана отново с търкането. Несъмнено щеше да бъде чудесно да може да изкаже, да даде воля на потисканото си недоволство и да захвърли грозните парцали, когато чичо й се завърнеше. Най-хубавото от всичко обаче беше, че щеше да се отърве от това робство. Ежедневието на слугинята, изпълнено с търкане, миене, бърсане на прах, лъскане, носене на това или онова из огромната къща и всичко друго, което им минеше през ума да я накарат да прави, беше наистина изнурително. Беше достатъчно човек да погледне ръцете й, за да се убеди, че е така.
Най-сетне остави четката във ведрото и вдигна парцала. Докато попиваше влагата от вече почистения килим, девойката наблюдаваше мрачно загрубелите си ръце. Ако имаше късмет, щеше да възстанови предишното им великолепие, след като преспеше поне в продължение на месец със специални козметични ръкавици.
Може би. Пусна парцала в кошницата и извади суха четка. С равномерни движения започна да заглажда повърхността. После се изправи и огледа резултата от своята работа.
Този път за разлика от неприятния случай в столовата в четвъртък килимът не си беше пуснал боята. Вълнените му нишки не се бяха протрили, нито пък краищата се бяха разплели. И освен това дори бе успяла да отстрани напълно петното.
Наведе се и помириса току-що почистения участък. Амоняк и карамфил… ароматът на сапуна. Ммм. Никаква следа от кучешка миризма. Чудесно.
Удовлетворена от своето постижение, Софи се изправи отново. Взе ведрото и кошницата в едната ръка, а с два пръста на другата обхвана гнусливо вестника с кучешките изпражнения. В този момент чу звука от тежки стъпки, изкачващи съседното стълбище.
О, по дяволите! Това явно беше лорд Бересфорд. Сигурно идваше да пожелае лека нощ на болнавата си съпруга. Госпожа Пикстън я бе предупредила, че може да се случи така, и я бе посъветвала да приключи по-бързо със задължението, за да не оскверни зрението му със своята персона.
Девойката отстъпи заднишком към неосветената далечна стена; не желаеше да рискува ново мъмрене. В мига, в който потъна в мрака, пред очите й се появи тъмна фигура.