Линдхърст кимна, той отвори вратата и изчезна зад нея.
Младият мъж обаче остана отвън. След секунда обърна бавно глава към нея.
Софи хлъцна и се опита да се слее с полумрака, като се молеше да не я е разпознал. Но в мига, в който видя лицето му, разбра, че и този път не бе отговорено на молитвите й.
Той изглеждаше разгневен, и то силно.
Тя се смали още, като поклащаше глава и го умоляваше безмълвно да бъде милостив към нея, макар да знаеше, че надеждите й са напразни.
Младият мъж наклони глава, сякаш размишляваше върху молбата й, а след това се усмихна. Кимна и влезе в стаята на майка си, като затвори вратата след себе си.
Девойката потрепери, вледенена от мрачното послание в неговата реакция.
Усмивката му бе заплаха, кимването — обещание.
Дяволите да го вземат! Какво правеше тя тук?
Той беше поразен от срещата със Софи. Беше се надявал да намери покой в Хоксбъри, да избяга от дебнещите погледи на представителите на висшето общество. Вместо това я бе заварил тук, лицемерното момиче, което бе сломило увереността му и го бе изпълнило е омаломощаващото усещане, че нещо в него не е наред, празноглавката, която отново бе събудила в него познатото старо смущение от белега му.
Изпълнен с непоносимост към новата си уязвимост и още повече към Софи, задето я бе предизвикала, той стисна юмруци. Проклет да е, ако й позволи да продължи да се крие тук; несъмнено точно това правеше — криеше се от своите кредитори. Точно така. Щеше да се изправи очи в очи с нея в мига, в който приключеше разговора с майка си, и щеше да разбере как точно е успяла да се намести като слугиня тук. И след това щеше… щеше… ами, тогава щеше да реши как да се разправи с нея.
На устните му се появи горчива усмивка при тази мисъл. Най-добрият начин бе да я накара да плати за предателството си към него и това щеше да се окаже смехотворно лесно, като се има предвид сегашното й положение. Всъщност като се укриваше в неговия дом, тя неволно му бе дала значително предимство.
Осъзна колко възможности му предоставяше това. С приемането на работата в Хоксбъри тя се бе съгласила да се покорява на семейство Съмървил… на цялото семейство. Като син и наследник на Съмървил той имаше пълното право да й нарежда каквото си иска. А тя нямаше друг избор, освен да се подчинява. Само така щеше да запази мястото си… и да си подсигури неговото мълчание. Или поне щеше да я накара да мисли така. Едва не се изсмя. Ако малката глупачка си бе направила труда да се вслуша в мнението за длъжниците и мястото им в затвора, което бе изказал пред нея, щеше да бъде наясно, че никога нямаше да я предаде на нейните кредитори дори да го предизвикваше на всяка дума. Но тъй като тя нямаше представа…
— Колин? Да не би нещо да не е наред с вратата?
Младият мъж трепна.
— Какво? Не. Извинявай.
Той се обърна и огледа стаята, сякаш я виждаше за пръв път.
По стените бяха залепени тапети в синьо, приглушено-розово и охра — нюанси, които се отразяваха в дебелия скъп килим. Вдясно се издигаше камина, край която бяха разположени два тапицирани стола. На един от тях бе поставен гергеф с недовършен шедьовър на ръкоделието. Край отсрещната стена, между широките прозорци, стоеше кокетното бюро на майка му, както обикновено отрупано с предпочитани книги и пазени с любов писма.
Усмихна се. Нищо не се бе променило, с изключение на майка му. Обикновено розовото й лице бе плашещо бледо и младият мъж веднага се запита доколко прав бе баща му, като поставяше под съмнение болестта й.
Докато стоеше така, тя му се усмихна слабо и рече:
— Колин, скъпи синко. Ела да целунеш майка си. Аз…
Прекъсна рязко думите си и се загърчи в някаква смесица между давене и ридания.
Парализиран от страх, Линдхърст прекоси тичешком стаята.
— Колин.
Маркизата изпусна въздишка и застина абсолютно неподвижно.
Той притисна отпуснатата й глава към гърдите си, като ридаеше:
— Майко… моля те… обичам те…
Тя се размърда леко.
— Какво добро момче си, щом дойде да бъдеш с мен в последните ми дни.
— Не. Не! — Прегърна я бурно. — Няма да ти разреша да говориш така. Чуваш ли? Нито дума! Съвсем скоро ще бъдеш отново в прекрасна форма. Честно казано, изобщо няма да се изненадам, ако още в края на тази седмица станеш и започнеш да даваш нареждания на цялата къща.
Постави внимателно главата й върху възглавниците и я целуна по бузите, като се молеше думите му да се окажат верни.
Маркизата издаде някакъв звук и затвори очи, очевидно изтощена от усилие.
— Обещай ми нещо, синко.
— Всичко — отвърна тържествено той.
— Обещай, че няма да жалиш, като си отида. Обещай…