Прилеп! Сниши се с писък и клекна; едва не изгуби съзнание при спомена за разказите, които беше чувала от братята на Лидия за тези създания. В един от тях прилеп се заплел в косите на някаква жена и изсмукал всичката й кръв. Да умре от такава ужасна, противна смърт…
Потрепери, притисна бонето си с длани и се приведе дори още по-ниско, убедена, че кръвожадното създание е някъде над нея и се готви да я нападне. Зачака най-лошото…
Умираше от страх и…
Нищо не се случи. Над главата й цареше блажено спокойствие.
Осмели се да погледне към небето. В същия миг във въздуха се разнесе друг призрачен писък, този път от известно разстояние. Малко по-късно гадното същество премина пред пълната луна и тъмният му силует се очерта на фона на бледото кълбо.
Имаше подобна на птица опашка. Да, определено като на птица. А онова острото бе определено човка. Колкото до крилете… ами да, не приличаха ли повече на ястребови, отколкото на прилепови?
Софи се намръщи. Опитваше да си припомни рисунките на прилепи, които бе виждала. И си отдъхна. Да. Това определено не беше прилеп. Не и с такъв размах на крилете. След като се успокои, че е в безопасност, тя вдигна отново куфара, който бе изтървала в паниката си, и бавно пое по пътеката.
Не можеше да каже колко дълго и колко далеч бе стигнала. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че призори трябваше да стигне пътя за Ексетър. По това време фермерите се отправяха към пазара, поне така бе чула да обяснява готвачката на една от слугините, и се надяваше да успее да убеди някого да я закара до града.
А какво щеше да прави, като стигне в Ексетър?
Въздъхна. Не беше мислила нито какво ще прави, нито къде ще отиде. Единствената й цел засега беше да избяга колкото може по-далеч от Хоксбъри…
И от Линдхърст. Срита туфа посребрен от лунната светлина прещип, като си представи, че е главата на негово височество. Отвратителен звяр! Несъмнено бе казал на родителите си коя е и сега я търси с намерението да й отмъсти. Усмихна се, като си го представи как се щура от стая в стая и реве като ранена мечка при всеки неуспешен опит да я открие.
А когато разбереше, че е избягала?
Софи подсмръкна и премести тежкия куфар в другата ръка. Като го знаеше какъв арогантен тиранин е, сигурно щеше да измъкне всички слуги от леглата им, за да се опита да изкопчи от тях информация за нея. Но това нямаше да му свърши никаква работа. Никой не я беше видял, като си тръгна, дори Панси.
За десети път тази нощ девойката благодари на Господ, че съквартирантката й бе отишла на среща със своя ухажор, когато си бе събрала багажа и се бе измъкнала. Отсъствието й не само я бе освободило от нуждата да дава обяснения, ами и й бе спестило един Бог знае колко време.
А времето бе от съществено значение. До такава степен, че бе позволила чувството й за самосъхранение да надделее над суетата и бе избягала, облечена в мръсните слугински дрехи. Ако бе решила да си придаде по-представителен вид, сега сигурно вече щеше да е заключена на тавана в очакване Линдхърст да я заведе в Лондон и да я предаде на правосъдието.
Софи погледна към мръсната и измачкана пола и направи гримаса. Добре де, какво от това, че изглеждаше като някоя повлекана. Поне беше свободна. Ако всичко се развиеше така, както се надяваше, щеше да остане свободна. Просто трябваше да намери някой да я закара до Ексетър. Тогава…
Замръзна на място, разпознала звука.
Далечен тропот на копита…
Вече усещаше потреперването на земята под тънките подметки на обувките си. Вибрациите ставаха все по-силни…
И по-силни… и…
Линдхърст! Изхълца и изтърва куфара. Ами ако наистина беше Линдхърст, спуснал се след нея като зажадняла за кръв хрътка? Ох! Ох! Трябваше да се скрие! Но къде?
Огледа се като обезумяла. Над осветения от луната селски пейзаж се бе спуснала лека мъгла. Вляво се простираше поле с пшеница и натежалите класове се полюляваха от… какво? Нямаше вятър. Не смееше дори да мисли какво се криеше между житата, затова премести поглед надясно.
По дяволите! Все такъв й беше късметът. Това бе пасбище, особено равно и открито, оградено в единия край с жив плет. Простена от отчаяние. Беше обречена. Обречена да прекара остатъка от живота си в затвора, да гние в някоя килия, забравена дори от Бога. Освен ако…
Присви очи и се вгледа в пролуките в живия плет. Може би ако пропълзеше в най-гъстото и затаеше дъх, Линдхърст нямаше да я забележи и щеше да отмине. Тогава щеше да бъде спасена…
Е, поне от графа. Софи потръпна при мисълта за това, което може би я очакваше в гъсталака: таласъми, смъртоносни малки ужасии с отровно ухапване и вечно ненаситни за човешка плът. Братът на Лидия й бе разказал всичко за тях.