Преглътна с усилие; устата й бе пресъхнала. Може би ако клекнеше, щеше да успее да се скрие в тъмнината…
В далечината се появи кръг светлина, който ставаше все по-голям и по-голям.
Проклятие! Онзи ужасен човек носеше фенер. Край на надеждата да се спотаи в мрака.
Не оставаше друго, освен да се скрие в живия плет. И да избира между две злини: таласъмите и Линдхърст. Беше й необходима само една секунда, за да реши.
Излезе от пътя, хвърли се във високата влажна трева и е притисна към земята. Запълзя към плета. Почти беше стигнала, когато… да, наистина беше Линдхърст… премина по пътя. Девойката застина; молеше се той да отмине, без да погледне към нея.
„Продължавай да яздиш. Моля те, продължавай да яздиш, без да поглеждаш насам — мислеше си тя, като гледаше безпомощно как светлината на фенера се приближава. — Моля те… моля те… моля те…“ Затвори очи с абсурдната надежда, че като го изключи от полезрението си, самата тя ще стане невидима за него.
В този момент чу леко изцвилване и тропотът престана.
Мили Боже! Дали не я беше видял? Конвулсивно зарови пръсти в пръстта, а сърцето й лудо заби. Разбира се, че я беше видял. Защо иначе щеше да спира? Сега пече всеки момент щеше да я дръпне и да я поведе към затвора.
И тя, не можеше да направи абсолютно нищо, за да го възпре.
Остана така застинала в продължение на столетия, както и се стори, в очакване светът да свърши за нея. В очакване…
И в очакване…
Продължаваше да чака. Когато не беше в състояние да издържа повече това напрежение, Софи отвори очи и надигна глава, за да види какво става.
За нейно изумление той стоеше неподвижно на гърба на огромния си жребец и се взираше в нещо на пътя. В този момент се приведе и приближи фенера към това нещо, за да го види.
„Какво е това, което му се струва толкова интересно?“ — запита се девойката, изнервена от неизвестността. Може би отпечатъци от стъпки?
Пелерината му се омота около него, когато скочи от коня си. Направи го толкова пъргаво, толкова плавно.
Софи беше изненадана. Винаги ли се движеше така грациозно този човек? Сега си даде сметка, че всъщност никога не си бе правила труда да забележи как се движи. А и защо да го прави? Ръстът му го бе белязал като тромав и следователно незаслужаващ да бъде наблюдаван.
„Но съм се лъгала“ — призна неохотно пред себе си младата жена, докато го наблюдаваше как успокоява коня. Наистина се движеше впечатляващо добре за един пеликан.
Всъщност движеше се много добре. Гъвкавостта му беше колкото неочаквана, толкова и красива. Не, разбира се, че нямаше да го изрече някога на глас. По-скоро щеше да умре, отколкото да произнесе дори една-динствена похвална дума за…
Внезапно той се отпусна на земята и изчезна зад лекото възвишение край пътя. Тя смръщи чело, а объркването й нарасна. Какво правеше пък сега? Да не би да душеше миризмата й като хрътка?
Вместо да размишлява над този въпрос, Софи се възползва от възможността да достигне целта си. Тъкмо щеше да пропълзи през дупката в живия плет, когато чу тежко скръцване. Едва не изгуби съзнание от уплаха; изви рязко глава по посока на звука.
Линдхърст стоеше насред пътя и тъпчеше някаква дреха в издут куфар.
Девойката едва не падна от облекчение. Той просто вдигаше куфара й. Той…
Нейният куфар! Боже милостиви. Изобщо беше забравила за него. Тревогата я връхлетя с още по-голяма сила. По всичко личеше, че беше преровил съдържанието му. Несъмнено беше разпознал инициалите, гравирани върху сребърната й четка за коса, и сега знаеше, че тя е някъде наблизо.
Сякаш за да потвърди ужасяващото заключение, Линдхърст я извика. Стори й се вбесен. Като се молеше да успее да се промъкне незабелязано сред живия плет, Софи се сви, опитвайки се да се смали максимално.
Той я извика отново. Вдигна фенера, за да увеличи осветения участък, и тръгна към едната страна на пътя… естествено тази, където се намираше и тя. Без да забавя ход Линдхърст пусна куфара й в края на пътя и тръгна по пасбището.
Приближаваше се все повече и повече и топлият лъч светлина се разширяваше с всяка следваща негова стъпка. Когато от нея го деляха вече само няколко метра, той спря и рече:
— Ще преброя до три, за да ви дам възможност да сложите край на тази глупава игра и да се покажете, госпожице Барингтън. Ако откажете да се подчините, ще бъда принуден да…
Звукът се чу някъде зад него. Той се завъртя и направи голяма дъга с фенера си.
Аха! Това бе възможността, за която се бе молила толкова много. Щеше да влезе сред живия плет с краката напред, за да може да срита таласъмите, ако решат да я нападнат. Вмъкна крака предпазливо, за да не размърда клонките.