Нищо не я нападна. Въздъхна от облекчение. Очевидно бе избрала храст без таласъми. Успокоила се донякъде, Софи се плъзна по-напред. Хвърли неспокоен поглед към Линдхърст, който се взираше в дивия заек, причинителя на спасителното шумолене. Плъзна лявата си ръка зад гърба. Вдигна дясната и започна да я спуска напред…
И още по-напред… все по-напред…
Върху нещо несъмнено живо. В дланта й се впи нещо, което напомняше стотици миниатюрни зъбчета.
Таласъм! Изпищя с всичка сила. Виковете следваха един след друг, тъй като звярът я хапеше отново и отново.
Линдхърст изтърва фенера.
— Софи? — Озова се до нея след секунда; издърпа я от храсталака и я изправи на крака. Тя се отпусна отново, прекалено възбудена, за да може да стои права. Младият мъж я стисна за ръката така, че сигурно й направи синина, и я разтърси. — За Бога, момиче! Ще спреш ли да издаваш тези адски звуци и да ми кажеш какво се е случило?
— Таласъм! — изпищя тя. — Ухапа ме таласъм! Настана пауза, сякаш го бе изумила с ужасяващото си разкритие, след което графът промърмори:
— Та… таласъм ли?
— Да. Да! — закима девойката, а обезумелият й поглед търсеше смъртоносното създание. — Един от отровните, жадни за човешка плът таласъми, които обитават живите плетове. Той ме ухапа. Ооох! Обречена съм… със сигурност съм обречена — изстена тя.
Докато стоеше така, парализирана от ужас, убедена, че от смъртта я делят броени секунди, Никълъс издаде някакъв приглушен звук, последван от странно свистене. След това я пусна, хвана се за гърдите и избухна в смях.
— О-тровен, ж-аден за човешка плът т-аласъм — смееше се гръмко.
— Не виждам нищо смешно в това! — възмутено изсъска Софи, като го изгаряше с поглед.
— Ухапал ви таласъм, така ли?
Последва нов смях. Живият плет хвърляше сянка върху лицето му, но белите му зъби проблясваха на лунната светлина.
— Да — сопна се тя, без да обръща внимание на факта, че зъбите му бяха съвършени. — Вие май сте не само грубиян, ами и глух. Или може би сте просто глупав?
— Нито едното, нито другото — успя да отвърне през смях той. — Просто ми е смешно, че момиче на вашата възраст все още вярва в приказки. Никой ли не ви е казвал, че не съществуват такива неща като таласъми… или феи… или тролове?
— О? Постави ръце на кръста, като го гледаше с безкрайно неодобрение. — Щом няма такива неща като таласъми, кажете ми, ако обичате, какво тогава ме нападна? Мога да ви уверя, че не беше язовец или заек.
— Най-добре да погледнем, за да разберем. Младият мъж все още се смееше, когато се приближи до изгасналия фенер и го вдигна. Запали го и се върна на мястото на предполагаемото нападение.
— Е, отиваме ли?
Посочи към живия плет. Без да чака отговор започна да се промъква из храсталака, като от време на време поспираше, за да освети с фенера.
Все още убедена в съществуването на митичните таласъми, девойката го наблюдаваше от безопасно разстояние.
След като претърсва известно време гъсталака, Линдхърст се отпусна на колене и издаде едно ликуващо „Аха!“. Остави фенера на земята и се зае да оглежда нещо, но какво, Софи нямаше представа. Той изкомандва тихо:
— Елате да видите вашия таласъм, госпожице Барингтън.
— Какво е това? — попита тя; нямаше желание да се приближава. Ами ако наистина беше таласъм? Или нещо също толкова лошо като змия или прилеп? Графът изпъшка нетърпеливо.
— Вече ви обясних — вашият таласъм.
— Но вие казахте…
— Казах да дойдете тук — изрече рязко той. — Необходимо ли е да ви напомням, че сте слугиня в дома на семейство Съмървил и следователно трябва да изпълнявате нарежданията ми? Ако искате да запазите мястото си, съветвам ви да ми се подчинявате.
Да си запази мястото? Младата жена се вторачи в Никълъс. Не можеше да повярва на ушите си. За пълна глупачка ли я смяташе? Да си запази мястото значи! Несъмнено това беше хитрост, с цел да я примами обратно в имението и оттам да я изпрати в Лондон, окована във вериги.
— Софи?
Явно го беше раздразнила сериозно. Девойката изправи рамене, вирна брадичка и отвърна:
— Не, няма да ви се подчиня. Защо да го правя? Знам чудесно, че ме презирате и нямате намерение да ме оставите в Хоксбъри. Противно на вашето мнение, аз не съм чак такава глупачка.
Той се изправи бавно в целия си плашещ ръст.
— Така ли?
— Така — заяви тя. — И ми е напълно ясно защо ме гонихте.
— О! Е, в такъв случай бихте ли ми казали?
— За да си отмъстите, разбира се. Презирате ме и желаете да ме накажете, задето ви опозорих пред висшето общество. Така ще ми отмъстите заради накърнената си гордост и дори ще спечелите точки, като ме хвърлите в затвора.